Джеймс Чейс - Приятна вечер

Майк го погледна право в очите.

— Няма да ви проваля — каза той бавно и отчетливо. — Ще свърша работата, за която ме наехте. Имам обезболяващи хапчета. Мразя хапчетата, но довечера ще взема. Давам ти дума, че ще направя това, което се очаква от мен.

И Брейди, втренчен в този едър мъж, който го гледаше, без да откъсне очи от него, разбра, че му вярва безрезервно.

— Добре, Майк, — рече той. — Няма защо да те убеждавам колко съжалявам. Честна дума! Добре, щом ти го казваш, зная, че ще свършиш работата.

В следващия момент влезе Маги, увита в хавлия.

— Умирам от глад! — възкликна тя. — Кога ще ядем?

— Маги, скъпа, — обърна се към нея Брейди. — Можеш да се натъпчеш на вечеря. Тая нощ се махаме оттук и няма да има нужда да плащаме сметката. Тръгваме си.

Маги изцвили от възторг.

— Искаш да кажеш, че мога да ям каквото си поискам?

— Точно това искам да кажа — увери я Брейди. — Можеш да си поръчаш цялото меню. Сега да пийнем.

Докато Маги приготвяше само два джина мартини, защото Майк отказа да пие, Брейди преповтори плана на операцията.

— Щом Маги завлече ченгето на хотела в храсталака, действаме. Имам всичко необходимо. Оставете нещата на мен. Първо, изпразваме касетките със скъпоценности, след това се прехвърляме на терасата на президентския апартамент. Ако Уорънтънови не спят, ти изстрелваш по една стреличка и ги приспиваш. Вземаме диамантите и излизаме. В цялата работа няма нищо сложно. Операцията започва в момента, в който Маги се заеме с ченгето — около два и четирийсет и пет. По това време има малко хора, а повечето от тях са полупияни. Връщаме се тук, изчакваме Маги, вземаме Ролса и изчезваме. След вечеря ще се видя с шефа. Той ще определи мястото на срещата. Всичко ще бъде изяснено, преди да започнем операцията.

Маги отпи от питието си.

— О, скъпи, ще ми бъде тъжно да си тръгна от това прекрасно местенце. Толкова ми беше добре тук.

— Има и други места — каза Брейди. Погледна часовника си. — Мисля, че е време за вечеря.

Маги плясна с ръце.

— Да вървим! Умирам от глад!

— Кога ли пък не умираш? — измърмори Брейди. — А ти, Майк?

Като се бореше с още една пронизваща болка, Майк се насили да се усмихне.

— Аз май ще остана тук. Вие се забавлявайте!

— Искаш да кажеш, че няма да ядеш? — извика Маги и очите й щяха да изскочат от орбитите.

— Маги! — сряза я Брейди. — Избутай ме до ресторанта! Не всички са прасета като теб!

Стресната, Маги хвана инвалидната количка и с няколко маневри я избута навън от вилата.

— Представи си само! Такава прекрасна безплатна храна и той не проявява интерес! — и засили количката към открития ресторант на терасата.

— По-бавно — скастри я Брейди. — Да не мислиш, че си на автомобилно състезание?

Маги неохотно го послуша.

— Гладна съм, скъпи — проплака тя.

— Стига си повтаряла едно и също! — ядоса се Брейди. Реши да не й казва, че Майк е един умиращ човек. Знаеше, че е безнадеждно сантиментална. Ако научеше, че ще е мъртъв след няколко месеца, щеше да избухне в плач и да излезе от строя за цялата операция.

Докато Маги правеше маневри с количката, за да я закара до открития ресторант на терасата, се приближи управителят. Брейди се отпусна.

Човек или печели, или губи, мислеше си той, докато Маги насочваше количката към тяхната ъглова маса.

Осем милиона долара!

Голям удар!

Той бе огледал апартамента. Знаеше, че ще може да отвори сейфа и касетките със скъпоценностите на тези богаташи. Беше сигурен, че ще вземе диамантите на Уорънтън. Работата изглеждаше добре опечена. Имаше пълно доверие в Майк, въпреки болките му. Беше сигурен, че Маги непременно ще отвлече вниманието на хотелското ченге.

Осем милиона долара!

Бяха му в кърпа вързани!

При тези мисли усети, че огладнява. Пое кожената папка от управителя и погледна комплексното меню — пет блюда.

— Ще го поръчаме цялото — каза той. — И бутилка от най-хубавото ви вино.

Маги нададе тържествуващ писък и стресна старците, които вече се хранеха.

По изгрев слънце Мануел Торес работеше на шхуната си. В предната кабина Фуентес лежеше на койката и слушаше шумовете от движенията на Мануел.

Фуентес се страхуваше да се покаже на палубата, затова се потеше в малката кабина, чудеше се дали на пристанището има ченге, което да патрулира и проклинаше Мануел, че го е изоставил. Чак следобед Мануел слезе в кабината.

— Какво прави досега, дявол да те вземе? — изръмжа Фуентес. — Аз лежа тук, в тая отвратителна жега…