Джеймс Чейс - С ухо на земята

— Добре-е, тръгваме.

Тя изписка радостно и се хвърли в обятията му.

Малко след полунощ той я преведе по алеята за коли до вратата откъм вътрешния двор. Тук той врътна копчето за изключване на алармената инсталация.

— Какво правиш, Хари!

— Изключвам инсталацията, защото, ако не го направя, след три минути ще пристигнат куп полицаи. Цялата къща е обхваната от тази система за сигурност и е свързана директно с полицията. Като врътна това копче, системата е изключена.

Той бръкна под една саксия с жълти бегонии и извади ключа за задната врата.

— Винаги го оставям тук — обясняваше, докато отключваше вратата. — Ако се случи да го изгубя и не успея да се прибера в спалнята си, след като съм бил при тебе, край.

Той я въведе в къщата.

Щорите и пердетата бяха спуснати и да се светнат лампите беше съвсем безопасно. Той я развеждаше из стаите. Почти три минути тя оглежда великолепно обзаведената кухня. Бадемовидните й очи се бяха разширили. Баните просто я очароваха. Хари не беше преодолял страха си, но с удоволствие наблюдаваше нейното пълно смайване пред този разкош.

— Но тези кранове са от чисто злато! — възкликна тя в банята на Лайза.

— Да, така е — каза Хари. — Всички метални части тук са златни.

— Но как е възможно някой да е чак толкова богат!

— Лайза просто е.

Тя стоеше на вратата на огромния хол с ръце на гърдите. Хари я гледаше, с белите панталони и бледосинята туника, и си мислеше колко е красива. Тя оглеждаше подробно всичко, но не докосваше нищо. Погледна напълно обзаведения бар, големия цветен телевизор, стереоуредбата, плочите, мебелите, картините, закачалките. Движеше се като насън.

— И всичко това е твое, Хари?

— Нищо не е мое… Аз просто живея тук.

Показа й своята спалня.

— И ти спиш в тази красива стая съвсем самичък?

— Да, но сънувам тебе.

Тя го погледна и се усмихна.

— Дали наистина?

— Разбира се. Хайде да тръгваме.

Черните й очи придобиха умолително изражение.

— Моля те, Хари! Може ли да ми покажеш Огърлицата на Есмалди?

Хари се поколеба, но като видя копнежа в очите й, сърце не му даде да й откаже.

Заведе я в спалнята на Лайза. Когато светна лампата, Таня ахна. Стаята беше връх на разкоша, лукса и вкуса. Красотата и великолепието й все още впечатляваха Хари.

— Но това е направо Страната на чудесата — прошепна Таня, пристъпвайки плахо. — Това е най-красивата стая, която някога съм виждала.

— Нали!

Хари отиде до един от тайните бутони, скътан под тоалетната масичка на Лайза.

— Какво правиш? — попита любопитно Таня, приближавайки към него.

— Отварям сейфа. Има два бутона: тук и в другия край на стаята. Този прекъсва аларменото устройство. Другият отваря сейфа. — Той прекоси стаята и натисна втория бутон, хитро прикрит в орнаментите на дърворезбата, обграждаща радиатора. Щом натисна бутона, една тайна врата в стената се открехна.

— Но това е чудесно. Моля те, Хари, позволи ми да го направя. Моля!

Хари затвори сейфа и й позволи тя да натисне първия, а после и втория бутон. Тя плесна с ръце като развълнувано дете, когато вратата на сейфа се отвори.

— Ах, да можех да живея по този начин! — възкликна тя. — Това е най-великолепната нощ в живота ми.

— Почакай — каза Хари. Като се наслаждаваше на нейното вълнение, той бръкна в сейфа и извади дълга плоска кутия.

— Съблечи си дрехите.

Тя го погледна втренчено.

— Не разбирам.

— Хайде, съблечи ги!

С треперещи пръсти свали дрехите си една след друга и застана пред него. Той отвори кутийката и извади Огърлицата на Есмалди, която грееше като три наниза истински звезди.

— Не мърдай — каза той, когато Таня издаде лек вик на възхищение при вида на диамантите.

Той окачи огърлицата около тънкия й врат, после я избута леко до огромното огледало и се отстрани. Меката като коприна кожа, с цвят на слонова кост, беше идеалният фон за трите реда блестящи диаманти.

Таня стоеше като хипнотизирана пред своето отражение.

— Знаех си, че тя е създадена за тебе — каза Хари с леко дрезгав глас.

Таня нищо не каза. Тя само гледаше, гледаше и гледаше себе си в огледалото. След като цели пет минути бе стояла неподвижно, Хари внимателно разкопча халкичката и постави огърлицата обратно в кутийката.

— И никой друг, освен нея няма да я носи? — каза тихо Таня, докато се обличаше.

— Точно така. Тя ще стои зад непробиваемо стъкло в музея.

Таня беше странно притихнала по обратния път към малкия апартамент. Когато влязоха, тя огледа малката, скромно обзаведена стая и лицето й не изрази нищо.