Джеймс Чейс - С ухо на земята

— И бъди по-внимателен в бъдеще!

И така, без да подозира нищо, Лайза плати за колата на Таня.

Планът на малката виетнамка проработи. Щом пожелаеше и преценеше, че има възможност, Хари телефонираше в ресторанта и казваше, че е сгрешил. Около единадесет и половина вечерта, когато Тото си беше легнал, а Хелгар гледаше телевизия в стаята си, Хари се измъкваше от своята спалня, заключваше вратата и тихичко се промъкваше по алеята до мястото, където Таня го чакаше във своята кола на ъгъла на шосето.

Сега животът за Хари стана една агония на обтегнати нерви и екстаз на плътта. Но път назад нямаше. Колкото по-често виждаше Таня, толкова повече я желаеше. Тя рядко му искаше пари, само за някои дребни неотложни нужди, и Хари осъзнаваше, че тази вълнуваща и чувствена любовна връзка му струва твърде малко. Минаха три месеца и Таня му напомни, че трябва да платят наема. Тогава Хари отново започна да мисли как да накара Лайза да плати триста долара.

Тя току-що беше променила обзавеждането в спалнята си. Хари отиде при декоратора, русоляв хомосексуалист, който мразеше Лайза, и го убеди да прибави четиристотин долара към сметката си: триста за Хари и сто за него самия. Имаше един доста коварен момент, в който педито обясняваше на Лайза защо цената е скочила над уговореното, но за щастие тя беше много доволна от стаята, така че само помърмори малко и подписа. Така Хари я измами отново да плати неговите любовни разходи.

Една неделна сутрин, както Таня и Хари си лежаха на дивана, след като се бяха любили, внезапно тя каза:

— Моля те, разкажи ми за Диамантите на Есмалди.

— Откъде знаеш за тях? — попита изненадано Хари. Той беше отпуснат и му се спеше.

— Чела съм за тази огърлица. Много ли е красива?

— Ами… мисля, че… да. Красива е.

— Тя често ли я носи?

— Почти никога. Стои в сейфа. Жалко за огърлицата наистина. Тя няма външност за нея. На някоя красива жена би стояла наистина великолепно.

Таня се присламчи към него.

— На мен би ли ми стояла хубаво?

Хари вдигна глава, огледа голото й тяло и усмихнат, кимна утвърдително.

— Повече от великолепно.

— Ако нещо се случи с нея, ти ще получиш ли огърлицата, Хари?

— Никакъв шанс. Тя я е завещала на някакъв музей. Освен това нищо няма да й се случи.

Бадемовидните очи на Таня се отвориха широко.

— На музей?

— Точно така. Музеят на ювелирното изкуство във Вашингтон.

— Значи никоя друга жена никога вече няма да я носи, след като тя умре?

— Точно така.

Таня въздъхна дълбоко.

— Мисля, че това е много егоистично.

— Да, но тъй или иначе това си е нейна огърлица.

Лайза прекара една дълга седмица, изпълнена с болки и мъки. Настроението й стана нетърпимо. Дори Хелгар попадаше под камшика на гнева й, но най-много страдаше Хари. Доктор Горли беше дошъл за контролен преглед на Лайза и Хари нервно крачеше из хола, докато изчакваше прегледа. Докторът беше висок, слаб мъж с представителна външност и Хари го харесваше.

— Как я намирате, докторе? — го попита Хари, щом д-р Горли влезе в хола.

— Нищо обезпокоително — каза Горли. — Нормално е да има болки от време на време. Смених й лекарствата. Ще почувства облекчение след ден-два.

Той също беше изпитал върху себе си острия език на Лайза, но тъй като беше една от най-доходните му клиентки, търпеше кротко обидите й.

— Няма никаква опасност, нали?

— Опасност? — Горли се усмихна и поклати глава. — Тя ще живее още много години. Има чудесно сърце. Не, не се тревожете за това. Но тя има нужда от промяна. Посъветвах я да отиде за няколко седмици на яхтата. Нищо по-добро няма за нея сега от морския въздух и промяната на обстановката.

Когато докторът си отиде, Хари се качи в стаята на Лайза. Намери я в леглото. Напрегнатото й лице беше изпито и измъчено, а устата й превърнати от болката в тънка чертичка.

— Оня глупак смята, че трябва да направя морско пътешествие — каза тя, щом Хари затвори вратата на спалнята й. — Ще отидем до Бахамите. Кажи на капитан Айнсуорт. Тръгваме в края на седмицата. Вече се обадих на семейство Ван Джонсън. Те ще дойдат с нас.

Хари беше ужасен. Мислеше за Таня. Да бъде разделен от нея за цели шест седмици! Да бъде затворен на проклетата яхта с ония ужасни досадници Ван Джонсън.

— Но, скъпа, не мога да оставя работата си в офиса за цели шест седмици. — Протестира плахо, опитвайки се да се усмихне.

Тя го погледна продължително с гневен блясък в очи.

— Не говори глупости! Разбира се, че можеш! Мис Бърнстейн се справя с работата много по-добре от тебе. Кажи на капитан Айнсуорт.