Джеймс Чейс - С ухо на земята

— Кой ли ден не е лош за мене. Тази Селби е глупачка. Мисля да се отърва от нея.

Хари си спомни ледената усмивка на мис Селби и тази новина ни най-малко не го разстрои, напротив.

— Ти най-добре знаеш. Не мисля, че е незаменима.

Точно това не трябваше да казва.

— По ум ти не си и на малкия й пръст — отсече злобно Лайза.

Тото, дребничкият японец излезе на терасата, сервира едно сухо мартини на масичката до Хари, поклони се и изчезна.

— Пиеш много. — Лайза погледна завистливо пълната с лед чаша. Доктор Горли не и разрешаваше да пие никакъв алкохол, а тя обичаше да си попийва.

— Извини ме! — каза Хари. — Това е първото ми питие за деня. Ако ти е неприятно, няма да го пия.

— О, пий си го! — Лайза прехапа тънката си долна устна. — Искам да излезем тази вечер.

— Защо не. Къде да отидем? В Яхтклуба? Бернини? Алфредо?

— Писна ми от тях. Ще отидем в ресторант „Сайгон“.

Хари се изненада. По крайбрежната ивица имаше доста малки кокетни ресторанти и барчета. Често ги посещаваше, когато беше на работа в магазина. Познаваше и ресторант „Сайгон“, но никога не беше сядал там. Долнопробно място, винаги претъпкано с туристи, заради евтината храна. Хрумването на Лайза да вечерят там му се стори чиста глупост.

— Мислиш ли, че ще ти хареса? Винаги е пълно с туристи.

— Отиваме там. Казах вече!

— Ами добре тогава. Ще се обадя да запазят маса.

Прехвърлянето на Лайза от инвалидната количка в астона винаги беше свързано с неприятни преживявания. Хари я повдигаше на ръце и я поставяше на специалната седалка в колата, което й причиняваше болка и тя хленчеше през цялото време. После сгъваше инвалидния стол и го слагаше в багажника.

Потеглиха към оживеното крайбрежие на града и пристигнаха в ресторанта около девет часа. Хари избута инвалидната количка с Лайза в доста задимената основна зала на ресторанта. Собственикът Донг То се приближи припряно. Хари го беше информирал по телефона коя е Лайза. Донг То беше дребничко, тантуресто човече със сбръчкана жълта кожа и блестящи черни очи. Носеше традиционната черна виетнамска дреха. Той се поклони до земята и с усмивка на уста ги въведе в едно уединено помещение, отделено от основната зала и с гледка към пристанището.

От карамфилите, снежнобялата покривка и всичко останало личеше, че Донг То беше се постарал специално за случая, но не успя да направи на Лайза никакво впечатление.

— Очаквам да ни отровят тук — каза тя, докато Хари приближаваше количката до масата.

Донг То изхихика притеснено и поднесе две менюта, дълги по един фут. Хари се загледа в листа с ястията, които не му говореха нищо, и се обърна към Лайза:

— Да го оставим ли да ни избере нещо?

— Ами да — каза Лайза с безразличие. Хари разбра, че тя вече съжалява, че са дошли, но понеже идеята беше нейна, нямаше как да си го изкара на него.

— Не трябваше да идваме.

На Хари му се прииска да я зашлеви. Беше му неудобно от дребното човече, суетящо се около тях. Поръча една обикновена виетнамска вечеря по негов избор.

Докато чакаха, Лайза гледаше през прозореца хората, суетящи се около току-що акостиралите рибарски лодки. Тя явно не беше в настроение за леки разговори и Хари си мълчеше. Вратата се отвори и влезе момиче, носещо първото ястие. Тя беше облечена в национален виетнамски костюм: бели копринени панталони и дълга, тясна, цикламена туника. Косата й беше сплетена на дебела черна плитка, спускаща се по крехкия й гръб — знак за девственост. Омъжените виетнамки носят косите си вдигнати нагоре.

Тя влезе в стаята откъм гърба на Лайза и с лице към Хари. Щом я видя, сърцето му подскочи. Това беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Деликатните черти на лицето, големите бадемови очи и приказното феерично тяло го разтърсиха дълбоко. Той бързо погледна в друга посока, щом момичето започна да сервира чиниите пред тях.

Лайза й хвърли бегъл поглед, но щом забеляза красотата й, веднага погледна остро Хари, но той бе успял някак да издокара отегчено изражение и гледаше към съдовете с храна.

— Това изглежда приемливо — каза той. — Какво ще кажеш?

— Дано.

Момичето беше излязло. Хари имаше чувството, че едно бяло, пламтящо, размекващо костите слънце го е огряло само за няколко мига и сега е попаднал отново в тъмнина.

Тя беше дъщерята на Донг То и беше на осемнадесет години. Майка й, американка, някога работила в американското посолство в Сайгон. Беше се омъжила за Донг То и имаха едно дете: Таня. Напуснали Сайгон, когато Таня била на 5 години, и се заселили в Парадайз Сити. Донг То беше отворил този ресторант с парите на жена си. Когато Таня навърши 16 години, майка й почина след неколкогодишно боледуване от рак.