Джеймс Чейс - С ухо на земята

Таня трябваше да я замести в ресторанта. Но тази работа не й харесваше. Бидейки наполовина американка, наполовина виетнамка, й се налагаше внимателно да балансира между двете страни в живота си.

Когато влезе да разтреби чиниите и да донесе още чинии, Хари отново я разгледа светкавично. Постара се наистина да е светкавично, защото беше усетил враждебността на Лайза към момичето.

Видът на приказната й хубост направо го стегна за гърлото. Притежаваше всички преимущества на виетнамската красота и в същото време една типично американска фигура. Имаше дълги крака с тесни, но твърди бедра, а гърдите й образуваха две вълнуващи хълмчета под цикламената туника.

Лайза беше недоволна от всичко, въпреки че похапна доста добре. Хари се зарадва, когато вечерята свърши. Докато чакаха сметката, Лайза каза:

— Това момиче е мелез, нали?

— Така ли? Не забелязах. — Хари погледна през прозореца. — Всъщност не се интересувам от ориенталците.

— А от какво въобще се интересуваш, Хари?

Хари се насили да се усмихне.

— Ще ти кажа. — И излъга: — Интересувам се от тебе. Спомням си първата ни среща и незабравимото преживяване, как се любихме и ни беше по-хубаво от всеки друг път. Аз живея с този спомен, мила…

Суровото лице на Лайза се посмекчи малко. Тя сложи ръката си върху неговата.

— Това е най-хубавото, най-милото нещо, което някога си ми казвал.

През следващите три дни Хари мислеше само за Таня. На четвъртата сутрин седеше в кабинета си и мис Бърнстейн влезе, за да му съобщи, че клиентът, с когото трябваше да обядва, е отложил срещата.

Това беше шанс, който не трябваше да се изпуска.

— Много лошо… Обади се в Яхтклуба, че няма да отида!

Мис Бърнстейн го погледна подозрително.

— Къде ще обядвате, мистър Луис?

— Не знам… Ще хапна някъде един сандвич.

Хари се запъти направо към ресторант „Сайгон“.

Щом го видя, Донг То му се поклони до земята и го отведе в уединеното салонче.

След минута Таня донесе менюто. Срещнаха погледите си. Хари знаеше, че не може да си позволи губене на никакво време. Усмихна се с чаровната си усмивка и каза:

— Вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал.

Това неясно, ориенталско изражение на лицето й щеше да притеснява Хари месеци наред.

— Благодаря — каза тя и му подаде менюто.

Нейната близост, ефирната й елегантност, съвършената кожа с цвят на слонова кост запалиха пожар в тялото на Хари.

— Как се казваш — попита той.

— Таня.

— Аз съм Хари Луис.

— Да.

Таня знаеше всичко за Хари Луис и по-точно за мисис Хари Луис, за която се говореше, че е най-богатата жена в Парадайз Сити.

Хари се колебаеше. Знаеше, че седмици наред може да не му се удаде възможност да дойде в ресторанта отново. Трябваше да съкрати част от ритуалите. Имаше нещо окуражително в начина, по който тя го гледаше.

— Заета ли си в неделя сутринта? — попита той, рискувайки да загуби или спечели всичко. Разбираше, че подходът е грубичък, но нямаше време за друго.

Лицето й не се промени. Продължи да го гледа със загадъчното ориенталско изражение.

— Трябва да бъда тук по обяд.

— Но преди това… Можеш да се измъкнеш, нали.

— Да.

Хари въздъхна облекчено и каза:

— Можем ли да се срещнем някъде? Искам да поговорим… Да те опозная по-добре.

Тя снижи поглед. Изглеждаше толкова мила, че Хари едва се сдържаше да не блъсне масата и да я стисне силно в прегръдките си.

— Трябва да попитам баща си — каза тя тихо, без да го поглежда.

Хари си помисли: „Божичко! Ами сега?“

— Трябва ли непременно да го питаш? — попита тревожно той.

Тя го погледна и му се усмихна.

— Баща ми много уважава американците и разбира нещата. Какво ще желаете за ядене.

— О, за ядене ли? — Хари се отпусна. — Каквото и да е. Не съм гладен.

Тя кимна и излезе.

Хари запали цигара и се загледа през прозореца. Не се ли забъркваше в голяма каша. Да се разправяш с ориенталци беше коварна работа, но като си помислеше за онова изящно ефирно тяло…

Таня намери Донг То да се разпорежда в кухнята.

— Папа — тя му кимна и той я последва в коридора. — Мистър Луис иска да говори с мене в неделя сутрин. Къде да го заведа?

Радостни пламъчета лумнаха в малките черни очи на Донг То.

— Покани го тука, разбира се. Винаги можем да му осигурим уединения салон.

Таня погледна продължително баща си и поклати глава.

— Но трябва да има и легло, татко.

Донг То се сепна за момент, но той беше реалист все пак. Мозъкът му винаги работеше бързо. Ако дъщеря му станеше любовница на съпруга на най-богатата жена в града, това безспорно щеше да е от полза както за Таня, така и за него самия.