Стюарт Уудс - Бялата стока

— Нямах предвид колко добре игра, а колко твърдо.

— Е, не мога да се оставя да ме победи някакво момиченце.

— Момиченце, което игра цяла година в турнир за професионалисти. Не ме оценяваха много, а аз доста често прекалявах с тренировките и коленете ми не издържаха.

— Това не ме учудва. Ти си личност, която преследва целите си доста упорито.

— По това си приличаме — каза тя.

— Никога не ми се е налагало да се напрягам. Всичко ми вървеше леко, с изключение на морската пехота, но там на никого не беше лесно.

— Разбрах още нещо за теб по време на мача. Нещо, което вероятно ти самият не знаеш.

— Какво е то?

— Можеш да бъдеш изключително жесток. Твърде бързо забрави, че противникът ти е жена, и не се прояви като кавалер с такава силна игра.

Кат се засмя.

— Мисля, че си права. Способен съм на жестокост, но като оставим този следобед, мога да си спомня само един случай, когато й позволих да надделее.

— Вечерята е сервирана, но продължавай. — Тя подреди стека, зеленчуците и картофите на масата и му подаде бутилка вино, за да я отвори. — Разкажи ми кога си бил жесток.

— Това беше в морската пехота. От колежа бях призован в школа за запасни офицери от морската пехота — бях един от взводните командири в ротата. Имаше още двама от школа за запасни офицери и един от академията. Казваше се Хеджър и гледаше на нас, колежанчетата, отвисоко, защото мислеше, че ни превъзхожда безкрайно много. Нашият командващ офицер, също човек от академията, споделяше възгледите на Хеджър.

В морската пехота трябва да бъдеш малко луд, а ако не си, е необходимо да намериш начин да станеш такъв, за да оцелееш. Моят изход беше Бари Хеджър. Живеех, за да го побеждавам — във всяко нещо и навсякъде. Скапвах се от работа денем и нощем, за да го бия по тактика, боравене с малки оръжия, схватки — превъзхождах го дори и при писането на доклади — нещо, което един човек от академията наистина прави добре. Моят взвод беше по-добър от взвода на Хеджър на полигона с препятствията, на стрелбището, дори и по отношение на чистотата в бараките. Сержантът на моя взвод знаеше какво ставаше между мен и Хеджър и го използваше, за да разпалва мъжете. Божичко! Душа даваха. Командуващият офицер постоянно искаше от Хеджър да ме бие на нещо. Как е възможно един човек от академията, при това един от първите десет, да допусне взводът му да бъде победен от запасен офицер и неговия взвод?

Най-накрая Хеджър не издържа. Една вечер в офицерския клуб ме покани навън и се закани да ми смени физиономията. Всички излязоха навън. Ние двамата се съблякохме и започнахме. Хеджър тръгна към мен като каратист — приклекнал, скимти и размахва ръце. Беше смешно. Не се бях бил от основното училище, но го ритнах в коляното и го ударих веднъж. Разбих му носа. Господи, колко кръв имаше. Отнякъде се появи един полковник и ни разтърва. Смъмри ни доста сериозно и ни накара да си стиснем ръцете. Не ни докладва на командуващия офицер.

В деня на парада моят взвод обра всичкото сребро, а Хеджър марширува, куцайки и с превързан нос. Тогава разбрах какво бях направил. Аз, един срочнослужещ офицер, който едва чакаше да се измъкне от армията, бях преследвал най-жестоко и с радост един добър офицер. Не беше добър човек, но беше добър офицер. Натиквах го в земята сантиметър по сантиметър само за удоволствие. Е, не унищожих кариерата му, защото неговият взвод излезе доста пред другите два и веднага зад моя. В досието ми бяха вписани оценки, от които той се нуждаеше в много по-голяма степен, за да направи кариера. След това се срамувах от постъпката си.

След парада получихме различни разпределения и оттогава не съм го виждал. И знаеш ли какво? Снощи ми казаха по телефона, че Бари Хеджър работи в посолството в Богота. Той може да ми помогне, ако трябва.

Мег се засмя и започна да разчиства.

— Надявам се да не се нуждаеш от помощ. Занеси брендито в хола.

Наля две чаши и потъна в големия диван. Светлината угасна.

— По дяволите — каза тя, като седна на дивана до него и сви крака под себе си. — Винаги спират тока. Вероятно няма да има цяла нощ.

— Няма значение. Имаме друг източник на светлина — каза Кат. Гледаше голямата луна, която изгряваше от морето и осветяваше стаята с удивително бяла светлина.

Мег протегна ръце, улови лицето му и го целуна.

— Не мисля, че ти бил направил това първи.

— Щеше ми се да имам тази смелост — отговори Кат и той също я целуна. Протегна ръка към нея и попадна право върху гръдта й, тя въздъхна и Кат задържа ръката си там.