Стюарт Уудс - Бялата стока

— Бързо! — каза той на жената. — Повикайте линейка. В този момент до тях приближи полицейска кола, тя започна забързано да обяснява на полицая и той каза нещо по радиото. Кат извади кърпичката си, сложи я върху раната и се опита да спре кръвта.

Блуи гледаше с изненадани очи.

— Кат — успя да промълви той, — не очаквах…

— Тихо, Блуи. Всичко ще се оправи. Идва линейка. Ще те закърпят за нула време.

Кат знаеше, че това е лъжа. Раната се намираше в центъра на гърдите и кървеше. Изглежда, беше аортата.

— Кат — казваше съвсем тихо Блуи, — Мариса, всичко е за Мариса. Тя е единствената…

Блуи спря по средата на изречението, изкашля се и изплю малко кръв. Над тях имаше улична лампа и Кат видя ясно, че зениците на Блуи се разшириха. Отмести кърпичката от раната. Тя беше спряла да кърви. Потърси пулса на шията му — нямаше пулс. Затвори очите на Блуи и остана при него до идването на линейката.

Кат се задържа в полицейския участък до полунощ. Отговаряше механично на въпросите, превеждани от Мег Гарсия. Тялото на Блуи стоя на една пейка в задната стаичка, докато дойдоха от погребалното бюро и го отнесоха.

— Трябва да прекратя паспорта с доклад до американския консул в Баранкуила — казваше полицаят. — Има ли роднини?

— Има дъщеря в Маями, Флорида.

— Вие ще направите ли каквото трябва от нейно име?

— Да. Аз ще се погрижа тя да получи личните му вещи.

Полицаят му подаде кафяв плик.

— Имате ли адреса й? — запита той.

— Не.

— Не мислиш ли, че може да бъде във вещите му? — запита Мег Гарсия.

Кат изпразни плика върху масата. Имаше един издут портфейл, ключовете от колата и самолета, монети и едно малко тефтерче. Кат започна да го прелиства. Искаше да напусне това място.

— Ето го. Мариса Холанд, чрез мисис Имелда Томас — каза той и прочете адреса в Маями.

Полицаят го записа в доклада си. Подаде лист хартия на Кат:

— Тук са името на собственика на погребалното бюро и телефонният номер на американския консул. Трябва да се разпоредите утре.

— Да, разбира се. Може ли да си вървим?

— Няма какво повече да искам от вас.

— Ще хванете ли момчето, което направи това?

Полицаят сви рамене.

— Никой не видя убийството, а дори и да е видял, няма да каже. Много трудно ще бъде.

По пътя към хотела не говориха много. На раздяла тя каза:

— Изглеждате изтощен. Опитайте се да заспите, а утре сутринта ще се видим, за да ви помогна да уредите формалностите.

— Благодаря ви. Задължен съм ви — отговори Кат. — Мислите ли, че въпреки всичко ще можете да вземете часовника? — Това беше последната му надежда. Трябваше да го намери.

— Ще опитам. Може вече да е невъзможно. Ще разговаряме утре.

Чувстваше се изтощен, имаше огромна нужда от сън. Успя да заспи, без да се отдава на мисли.

Кат премина като в транс през ужасите на разправиите с американския консул и погребалния агент. Той беше професионално опечален, а консулът, с когото разговаря по телефона, беше кратък. Това не му беше първият труп на американец.

— Мислите ли, че някой би желал тялото на мистър Холанд да бъде върнато в САЩ? — запита той.

— Струва ми се, не.

— В такъв случай съветът ми е да поискате от погребалното бюро да го погребат в Санта Марта. Тук е горещо и дори при балсамиране…

— Разбирам ви. Ще направя каквото е необходимо.

— Имаше ли нещо ценно в принадлежностите му?

— Имаше малко пари.

— Желаете ли аз да ги изпратя на дъщеря му, или вие ще се погрижите за това?

— Аз ще се погрижа.

— Добре — каза консулът с облекчение.

Погребалното бюро осигури свещеник, който извърши кратка надгробна служба. Присъстваха Кат, Мег Гарсия, началникът на погребалното бюро и копачите. Когато всичко свърши, Мег каза:

— Това е. Направихме каквото можахме.

— Остана часовникът — каза й Кат. — Ще опитате ли?

— Имате ли хиляда долара?

— Да.

— Дайте ми ги. Ще се опитам да го намеря. Вие ме чакайте в хотела.

Климатичната инсталация работеше с пълна сила, а Кат лежеше и се опитваше да събере мислите си. Трябваше да намери часовника. Не можеше да напусне Санта Марта, без да научи повече по този въпрос. Ако Гарсия успееше да разбере как момчето се е сдобило с него, може би ще открие някаква нишка, която да следва, въпреки че не беше добре подготвен за такава работа.

Все му се струваше, че ще чуе гласа на Блуи от съседната стая — дрезгав, шеговит, практичен и винаги с идея какво да се направи. Кат не знаеше какво да предприеме. Стана и отиде в стаята на Блуи. Дрехите, които си беше купил в Атланта, висяха спретнато в гардероба или бяха сгънати в чекмеджетата. Събра ги и ги опакова в единствената брезентова чанта, която Блуи беше донесъл със себе си. В сакото му имаше около седем хиляди долара — остатъка от десетте хиляди, които Кат беше му платил в Атланта.