Стюарт Уудс - Бялата стока

След един час лутане, когато започна да се стъмва, Кат се обърна към Блуи:

— Слушай. Мисля, че за един ден това ми стига. Защо не почнем отново утре? Момчето няма да избяга.

— Да, Кат. Сигурно си смазан. Виж какво, аз поспах следобед, докато ти плуваше, и съм бодър. Вземи такси, прибери се в хотела и пийни една напитка? Аз ще продължа да търся, ще поразпитам по кръчмите. Може би някой познава хлапето.

— Добре, щом си навит — съгласи се Кат.

Блуи го закара до стоянка за таксита и потегли. Кат взе такси и каза името на хотела. Изведнъж го обзе странното чувство, че никога вече няма да види Блуи. Обърна се и видя как колата изчезва зад един ъгъл. За първи път откакто бяха пристигнали в Колумбия се разделяха. Кат беше започнал да се доверява на австралиеца, но все още изпитваше страх, че ще бъде изоставен. Отърси се от тази мисъл.

Когато се върна в хотела, Кат взе душ и се облече в памучни дрехи. Не взе сако, защото вечерта беше топла. Отиде в бара при басейна и си поръча пиня колада. Обичаше тази напитка и беше решил да си я поръчва само когато се намира в тропическа страна. Тъкмо отпи една глътка, когато някой седна на съседния стол.

— Извинете — дочу женски глас.

Кат се обърна. Тя носеше права памучна рокля на цветя без презрамки. Вместо да говори, Кат просто изпитваше удоволствие да я гледа.

— Защо търсехте момчето?

— Имах чувството, че го познавате — отговори Кат.

— Познавам много gamines.

— Какви?

— Улични деца. Повечето от тях нямат семейства. Преживяват както могат. Правя филм за тях. Защо търсите момчето?

Кат я погледна внимателно. Тъмната й коса беше още мокра, а загорялата й кожа се открояваше на яркожълтия фон на роклята й. Не виждаше причина да не й каже. Може би тя знае нещо.

— Откраднаха ми един ръчен часовник преди известно време. Момчето носеше часовник, който изглеждаше като моя.

— Значи искахте да го настигнете, за да си вземете часовника?

— Ако е моят, имах желанието…

— Сеньор — прекъсна ги барманът, — вие ли сте сеньор Елис?

— Да.

Барманът постави телефона върху бара. Кат взе слушалката.

— Ало?

— Обажда се Блуи. Намирам се в един бар на плажа до площада. Нарича се „При Розита“. Момчето идва тук всяка вечер и продава откраднати стоки. Барманът казва, че пристига по едно и също време. Трябва да дойде всеки момент.

— Тръгвам веднага — каза Кат и затвори. След това се обърна към жената: — Моля да ме извините. Трябва да изляза.

Тя хвана ръката му.

— За момчето ли става дума?

Мислеше да й каже, че това не е нейна работа, но тя го изпревари:

— Познавам го. Казва се Родригес. Вероятно ще мога да ви помогна.

— В такъв случай елате с мен.

Взеха едно такси пред хотела. Кат мислеше трескаво. Най-после някаква връзка с Дени и Педро. Нещо конкретно.

— Казвам се Мег Гарсия — представи се жената.

— Боб Елис — отвърна Кат. — Разкажете ми за това хлапе.

Тя вдигна рамене.

— Един от групата, която снимам. Тези деца са загубени. Нямат семейства и образование. Дори не знаят името на страната, в която живеят. Като глутница малки животни са, с тази разлика, че се грижат един за друг. Но както животните, могат да бъдат много опасни, когато са натясно. Приятелят ви намерил ли е Родриго?

— Той е в някакъв бар, наречен „При Розита“. Очевидно момчето ходи там често и продава разни неща.

— Знам къде е. Вижте какво, ако видим момчето, позволете ми аз да говоря с него. Важно е да не се опитвате да вземате часовника от него. Няма да ви го даде без бой. Много е горд с него.

— Мислите ли, че ще го продаде?

— Може би. Ще говоря с него. Вие как ще познаете, че е вашият?

— На гърба му има гравюра. Трябва да зная точно как се е сдобил с него. Търся хората, които го откраднаха от мен.

Таксито спря пред „При Розита“ и те слязоха. Мястото изглеждаше съвсем обикновено. Пред бара имаше няколко маси с малко хора. Блуи го нямаше вътре.

Кат се обърна към жената:

— Бихте ли запитали бармана къде е приятелят ми. Той е едър тежък човек. Северноамериканец.

Тя проведе кратък разговор с бармана, обърна се и изтича навън. Спря и събу обувките си с високи токове. Кат я настигна.

— Подгонил е Родриго в тази посока — каза тя и хукна по улицата.

Кат беше изненадан от бързината, с която жената тичаше въпреки тясната си рокля, но успяваше да не изостава от нея. На съседната пресечка се беше събрала малка група хора. Гледаха в уличката, но внезапно се дръпнаха назад — чу се писък на жена. Когато Кат и Мег Гарсия стигнаха мястото, се появи Блуи, притиснал двете си ръце към гърдите си. Ужасен. Кат видя как Блуи с голямо усилие ги отдръпна. В дясната си ръка държеше нож, а ризата му беше в кръв. Когато Кат стигна до него, той се свлече и седна върху краката си. Кат го подхвана през рамо, разкъса ризата му и откри бликащата рана.