Стюарт Уудс - Бялата стока

— Не ми ли каза, че винаги си бил ерген.

— Може и така да се каже. Не ме биваше за съпруг — усмихна се Блуи.

— Колко е голяма дъщеря ти?

— Мариса сега е на осем години. Пращам й подаръци за Нова година и за рождения й ден. Имелда се омъжи отново преди три години. Изглежда щастлива и уравновесена. Струва ми се, че търсеше малко по-стабилен човек от мен. И все пак така е по-добре за детето. Мечтая си, когато стане на осемнадесет години, аз да се появя и да я изпратя да учи в колеж, ако събера някой долар.

— Какво ще правиш с парите, които ще спечелиш от това пътуване?

— Наместил съм всичко. Имам един стар приятел в Алабама. Той върти малък бизнес — ремонт, боядисване и вътрешна декорация на самолети. Аз имам някои идеи за модификации по „Чесна“ и „Пайпър“. Бих желал да се преместя при него и да работя върху тези неща, а може би и да обучавам в летене, ако мога да си върна разрешителното. Винаги съм обичал да показвам на други как да летят. Не знам защо.

— Значи всичко с марихуаната е свършено?

— И още как! Това е последното ми пътуване на юг. Искам да имам дом, където да се прибирам вечер. Разбираш ли?

Кат го разбираше. Самият той не беше сигурен вече, че има дом.

Върнаха се в Санта Марта. Блуи предложи да се впуснат в търсене вечерта и Кат се съгласи. Беше уморен, искаше да вечеря и да се наспи добре.

Спряха на един светофар. Беше часът на най-натовареното движение в Санта Марта и улиците гъмжаха от автомобили, мотоциклети и крещящо боядисани автобуси на американски училища, които в Колумбия минаваха за обществен транспорт. Кат погледна вдясно към едно хлапе върху моторетка, което беше спряло до тях. Изглеждаше не по-голямо от дванадесет години. Краката му едва достигаха педалите и трябваше да се навежда доста напред, за да достигне кормилото. Кат се зачуди откъде хлапе на тази възраст може да има моторетка. Пък и не само това — като погледна ръката на момчето, видя, че носи скъп часовник.

— Господи! — извика той, отвори вратата и изскочи навън. Светофарът се смени, момчето подаде газ и зави надясно. Кат тичаше след него и викаше: — Хей! Почакай! Искам да говоря с теб!

Зад себе си дочу виковете на Блуи и хор от клаксони, които му показваха, че блокира кръстовището.

Момчето се обърна и видя Кат, който го настигаше. Подаде газ и гумата хвърли пясък и чакъл в лицето му.

— Спри! Искам само да говоря с теб!

Но моторетката се отдалечаваше от него. Блуи го настигна с колата.

— Дявол да го вземе, Кат, какво правиш?

— Настигни това хлапе с моторетката! — извика му Кат. Погледна по улицата, но моторетката не се виждаше. Момчето сигурно беше завило в някоя странична улица. — Хайде, Блуи, карай! Това хлапе носеше моя часовник. Трябва да го намерим!

Блуи включи на скорост и започнаха да обикалят поред всяка улица, като в местата, през които минаваха, се редуваха бордеи и големи, хубави къщи.

— Слушай, Кат. Много се впрягаш. Добре, хлапето има „Ролекс“. Откраднало го е. Откраднало е и моторетката. Половината търговци на наркотици в Колумбия носят „Ролекс“. Много са на мода.

Кат знаеше какво мисли Блуи. Най-напред се беше припознал в лодката, след това в момичето, а сега в часовника.

— Не разбираш, Блуи — каза той, като се оглеждаше из уличките. — Повечето часовници от този модел са от стария, самонавиващ се тип. Моят е по-нов модел с кварцов механизъм. Изглеждат различно, пък и не са много разпространени. Басирам се, че това е единственият такъв „Ролекс“ в Колумбия. Бих искал само да го погледна. На гърба му е гравирано името ми.

Блуи въздъхна и продължи да кара. Завиха в друга уличка и видяха група деца и една жена, която ги снимаше с нещо, наподобяващо кинокамера. Блуи намали, за да ги огледа, но хлапето не беше между тях.

Внезапно Кат осъзна, че жената с камерата беше същата, която беше видял сутринта на плажа.

— Спри колата! — каза той и свали стъклото. — Извинете, сеньорита, говорите ли английски?

— Да, малко — отговори тя.

Кат се сепна. Жената беше американка.

— Търсим едно момче на единадесет или дванадесет години с моторетка. Бихте ли попитали тези деца дали не са го видели?

Жената изглеждаше развеселена. Обърна се към децата и заговори на отличен испански. По лицата им се изписа недоумение.

— Съжалявам — каза жената. — Никой не го е видял.

Кат я погледна отблизо. Усети, че между нея и децата съществува някакъв заговор, някаква мълчалива тайна, но й благодари. Продължиха напразното търсене на едно момче с моторетка и часовник „Ролекс“.