Стюарт Уудс - Бялата стока

Блуи го дръпна с лице към себе си.

— Не е ли тя? Не е ли Джинкс?

Кат кимна. Тя изписка отново. Блуи я удари силно с юмрук и я накара да млъкне.

— Хайде — подкани той Кат, — изчезваме оттук. Затича обратно към плета, от който бяха дошли. Кат погледна към стаята с оргиите. От вратата излизаха хора. Някой крещеше на испански.

Вместо да влезе в къщата, Блуи тръгна около нея. Беше по-голяма отколкото изглеждаше. Ругаеше през цялото време, докато си пробиваха път през храсталаците. Когато стигнаха до ъгъла на къщата, той спря и надникна към предната врата. Всичко изглеждаше спокойно.

— Хайде! — каза той и тръгна бързо през постлания с чакъл паркинг.

Кат го настигна.

— Не много бързо — каза Блуи, като го задържаше с ръка. Минавайки между колите, се отправиха към бронкото. Зад тях в предната част на къщата се чуваше врява.

— Не гледай назад. Просто върви.

Тъкмо стигнаха до колата, когато чуха шум от тичащи по чакъла крака. Блуи запали двигателя и включи предавката. Подкара бързо, но не диво, и намали, когато стигна полицая до вратата. Усмихна се и му махна с ръка. Полицаят козирува в отговор.

— Слава богу, че си нямат радиотелефони — каза Блуи, зави към Риохача и натисна газта докрай.

Кат седеше отпуснат до него и си спомняше момента, в който осъзна, че момичето не е Джинкс. Дори не приличаше на нея чак толкова. А той така силно се надяваше да я открие.

В хотела Блуи каза на момчето да не паркира колата.

— Хайде — каза на Кат, — да си събираме багажа и да се махаме оттук.

Петнадесет минути по-късно бяха платили сметката си, хвърлиха багажа си на задната седалка и заминаха.

— Къде отиваме? — запита Кат.

— При самолета. Там ни видяха, а ние дори не знаем кой е онзи човек, колко сме я загазили или колко усилено ще ни търси. Но ни видяха. Забелязаха и колата, а от това следва, че трябва да се махаме от Гуахира.

Кат отпусна глава на облегалката. Вече не го интересуваше какво щяха да правят. Големите му надежди рухнаха. Разочарованието го караше да се чувства слаб.

— Да. Оплескахме я — каза Блуи. — По дяволите! И пак може да я оплескаме, но ще я търсим. Санта Марта е следващата спирка. Там започна всичко. Отбихме се в Риохача само защото ни е на път. Продължаваме и няма начин да не открием нещо в Санта Марта.

Стигнаха в Айдълуайлд и спаха в малка барака до канцеларията. Една индианка им приготви закуската. Блуи поиска още пари от Кат.

— Трябва да се обадим в Картахена и да уредим план за полет до Санта Марта. Документите ни са наред, но не сме се регистрирали и не можем да пристигнем в Санта Марта, без да посочим откъде идваме. Ще ни трябва един бон, за да се оправим. Освен това трябва да си платим за горивото и престоя.

Кат му подаде пет хиляди долара и каза сухо:

— Ще ти трябват пари и за подкупи.

Блуи му намигна и излезе да урежда нещата.

Преди да излетят, Блуи натрупа багажа върху допълнителния резервоар, който беше празен.

— Допълнителните резервоари тревожат ченгетата и армията — обясни той. — Не искам да давам подкуп без нужда.

Блуи не пилееше парите на Кат и той му беше благодарен за това. Вече бяха изхарчили доста.

Излетяха сутринта и се отправиха към морето.

— Ще заобиколим и ще приближим Санта Марта от запад, за да изглеждаме послушни. По права линия са по-малко от сто мили, а ние ще добавим още петдесетина.

Видяха високата планина Сиера Невада де Санта Марта, преди облаците да я скрият. Кат си спомни изгледът откъм морето, когато за първи път беше вкарал „Катбърд“ в колумбийски води. Питаше се какъв ли би бил животът сега, ако беше продължил към Панама.

Летището в Санта Марта беше една дълга асфалтирана ивица и Кат, който седеше на лявата седалка по настояване на Блуи, слушаше инструкциите за кацане, които австралиецът му четеше. Приземяваше този самолет за първи път. Когато колелата докоснаха пистата, Блуи бутна лоста за газта и прибра клапите в положение за излитане.

— Направи един кръг — усмихна се той, — Да видим как действаш в рискови ситуации.

Духаше силен страничен вятър и Кат трябваше да се поизпоти, докато свикне с него, а също и с необичайните уреди за управление. Извърши дванадесетина тренировъчни кацания, включително и две излитания и кацания от къса писта. Постепенно свикна със самолета — по-тежък, по-бърз и сложен от леките учебни самолети, които беше карал досега.

— За мен ти си издържал изпита за този самолет — каза Блуи, когато най-после разреши на Кат да се приземи. — Ако все още имах удостоверение, бих подписал летателната ти книжка.