Стюарт Уудс - Бялата стока

— Хайде — каза Блуи, след като офицерът излезе. — Да натоварим нещата си в колата и да си обираме крушите.

Кат му подаде паспорта.

— Малък подарък от Карлос.

— О! Той е страхотен човек. Според този паспорт аз съм пътувал из Европа през последните две години. Басирам се, че ти е казал да не ми го даваш, докато не се наложи.

— Да.

— Винаги предпазлив! В такъв случай защо ми го даваш сега? — погледна любопитно Блуи.

— Защото мисля, че мога да ти вярвам.

— Благодаря, приятел. Чудесно е да съм отново легален. Паспортите ни и документите на самолета са наред благодарение на оня извратен ченгел. Можем да отидем без проблеми където пожелаем.

Върнаха се в малката канцелария.

— За колко време си на земята, Блуи? — запита Мак.

— Само два дни.

— Стотак на ден. Можеш да платиш, когато си тръгнеш. Искаш ли някакви ремонти по тая птица?

— Не, нищо й няма. Бих искал да я намеря цяла, когато се върна. Мак, кажи ми, Флорио още ли работи пред „Екселсиор“ в Риохача?

Сега Мак беше изненадан и имаше от какво.

— Да не си променил навиците си, Блуи?

— Не бих дошъл тук с лек едномоторен самолет.

— Да. Още е там, но не му показвай пари, докато той не ти покаже нещо.

— Много правилно. Благодаря.

След като седнаха в колата, Блуи извади кафява пътна карта.

— Ние сме тук, на палеца на този полуостров с формата на ръкавица. На около тридесет мили във вътрешността. Ще слезем на брега до Риохача и ще се поослушаме малко.

— Защо да не отидем направо в Санта Марта? Рано е и не изглежда чак толкова далече — каза Кат. Посочи града и измери разстоянието според мащабната скала. — Около двеста и петдесет мили.

— Преди да започнем да се правим на детективи в Санта Марта, аз искам да се поогледам на Гуахира, да видя какво можем да изровим. Нямаше ме известно време и ми се ще отново да стъпя на земята и да видя какво става. След това ще се отправим към Санта Марта и ще започнем да задаваме въпроси.

— Добре, както кажеш. Какво означаваше онова за смяната на навиците ти?

— Флорио е търговец на кокаин. Там ме знаят като човек, който се занимава само с марихуана. Кокаинът е шибана история, съсипва хората. Никога не съм се забърквал в сделки с кокаин.

— На нас за какво ни е нужен търговец на кокаин? — запита Кат.

— Ами в Гуахира няма туристи. Тук чужденците са или купувачи на наркотици, или наркомани. Тези, които ги сметнат за наркомани, не живеят дълго. Затова ние трябва да се представим като купувачи от самото начало.

— Ясно — каза Кат. Идеята да бъде смятан за търговец на наркотици не му беше приятна, но пък да умре беше още по-неприятно.

Седяха в новичък „Форд Бронко“ с двойно предаване, кожена тапицерия и климатична инсталация. Пуснаха ги да минат през една врата на верижната ограда. Не след дълго пристигнаха в някакво порутено селище и Блуи спря на единствената улица пред кирпичена постройка.

— Ще отскоча до магазина да купя студена бира. Ти искаш ли нещо?

— Рано ми е, по-скоро съм гладен.

— Ще взема и храна. Ти стой в колата.

Кат се огледа. Селището се състоеше от два реда кирпичени къщи с ламаринени покриви и колиби, направени от какво ли не, подредени от двете страни на прашния неравен път. Едно прасе ровеше на пътя на няколко крачки от Кат, а две кучета се излежаваха на утринното слънце. След малко на стотина метра от него се появи камион. Отзад стояха шестима мъже, които, изглежда, бяха въоръжени. Камионът се движеше бавно напред и кръшкаше встрани, сякаш шофьорът беше пиян. Чу се някакво пукане и земята около прасето изригна. Животното изквича и падна, а след това отново се вдигна и побягна, влачейки след себе си един безпомощен крак. Кат видя в задницата на прасето две дупки от куршуми, от които течеше кръв. Чуха се нови гърмежи и от една сграда от другата страна на пътя отхвръкна кирпич.

Блуи се появи на вратата на магазина.

— Идвай тук! Бързо!

Кат изскочи от колата и се втурна към магазина.

— Какво става? — попита той.

— Предполагам, че някой от местните е попрекалил с пиенето — отговори Блуи. Последва ново избухване на автоматична стрелба и голямата картина на задната стена на магазина се пръсна и падна на пода. — Плащат им суми, които за тях са фантастични. След това къркат каквото им попадне. Малко като в Дивия запад е.

Кат чуваше шума на отминаващия камион и още стрелба. След около минута Блуи показа главата си от вратата.

— Чисто е. Да тръгваме! — Качиха се в колата и потеглиха. Като по чудо тя дори не беше одраскана.