Стюарт Уудс - Бялата стока

Не след дълго ги настаниха в една голяма стая в ъгъла на хотела с изглед към морето. Стаята им беше елегантна, но някак си занемарена. Кат не се съмняваше, че някога е изглеждала по-добре. Поне имаше топла вода и той се натопи във ваната, за да измие прахта на Гуахира и да си почине. Бяха пътували прекалено дълго — над дванадесет часа. Напълно изтощен, Кат се добра до леглото и потъна в безпаметен сън.

Беше тъмно, когато Блуи го разтърси.

— Хайде, приятел! Време е за вечеря.

Кат се надигна, седна в леглото, но главата му тежеше и той я подпря с ръце.

— Колко е часът?

— Наближава девет. Масата ни е ангажирана за след пет минути.

Кат навлече някакви дрехи.

— Слушай, бих могъл да спя до сутринта. Мисля да пропусна вечерята.

— Вечерята е важна. Ще срещнем Флорио — каза Блуи.

Тръгнаха към ресторанта на „Екселсиор“, в който също личаха следите на отминал разкош. Оберкелнерът беше облечен в тесничък смокинг, но не му липсваше самочувствие. Блуи поръча пържоли и бутилка чилийско вино. Храната надмина очакванията на Кат и той яде настървено.

По време на вечерята Блуи го побутна под масата. Кат вдигна очи и видя на входа компания от няколко човека. В центъра й стоеше един добре обръснат латиноамериканец с кремав костюм, с много злато и бижута.

— Флорио — каза Блуи тихо.

Новодошлите седнаха на една голяма маса в ъгъла на заведението и заразглеждаха менюто. Тримата мъже от компанията на Флорио представляваха негови по-невзрачни копия, а жените бяха мургави и облечени в крещящи дрехи.

Кат се опитваше да не зяпа в тях, но никога досега не беше виждал голям търговец на наркотици, освен сина си. Мъжът беше център на внимание и се наслаждаваше на това. Оберкелнерът и сервитьорите се умилкваха около него.

— Привърши ли? — запита Блуи.

— Да. Не мисля, че мога да ям десерт.

Блуи повика оберкелнера.

— Имате ли „Дом перино“?

— Разбира се, сеньор. Винаги.

— Изпратете две бутилки на масата на Флорио и му поднесете комплиментите ми.

Мъжът се отдалечи бързо.

— Това е визитната ни картичка — каза Блуи. — Сега да отиваме да спим.

На следващата сутрин, докато закусваха в стаята си, на вратата се почука. Блуи отвори, проведе кратък разговор на испански и се върна на масата.

— Имаме среща с Флорио след половин час — каза той, докато си мажеше филия с масло. — Не носи пистолет и ме остави аз да говоря.

Отидоха в апартамента на Флорио в уреченото време. Мъжът с каменно лице, който присъстваше на масата предишната вечер, ги претърси. Когато се убеди, че не носят оръжие, той ги въведе в един хол и ги покани да седнат. Беше повече от явно, че сам Флорио е обзавел помещението. Мебелите бяха тежки, претрупани и покрити с различни ярки калъфки от изкуствено кадифе. На едната от стените имаше голяма и ужасна рисунка на бикоборец, нарисувана с акрилни бои в цветовете на дъгата. Не мина много време, и Флорио влезе в стаята, облечен в халат от червена коприна. Настани се на дивана пред тях и засука тънкия си мустак ала Панчо Виля 15 15 Франциско Виля, наричан Панчо (истинското му име е Доротео Аранго) — мексикански революционен водач. — Б.пр. . Лицето му изглеждаше по-подуто и бледо от предишната нощ и Кат си помисли, че може би е бил с грим.

— А, мистър Холанд — каза Флорио и приглади халата, но не гледаше в тях, — не знаех, че работим в един и същи бранш. — Имаше силен акцент, но английският му беше доста добър.

— Отскоро съм в този бизнес — отговори Блуи.

— О? — възкликна Флорио, като отправи ленив поглед към австралиеца. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Не съм съвсем сигурен, че можете. Търся двеста килограма от най-чистата стока.

Лицето на Флорио стана напълно безизразно и Кат не можеше да разбере дали беше зашеметен, или мислеше трескаво.

— Пазарната цена тези дни е двадесет и една хиляди за кило — каза най-после Флорио.

— Не смятам, че трябва да заплатя толкова за покупка на едро — отговори Блуи. — Мога да дам до тринадесет хиляди.

Кат започна да пресмята бързо наум. Двеста килограма по тринадесет хиляди прави два милиона и шестстотин хиляди долара. Те нямаха толкова пари. Блуи искаше да ги убият ли?

Флорио помълча известно време и каза:

— Човек остава с впечатление, че сте приготвили парите.

— Разбира се, че не. Но мога да ги уредя в срок от четиридесет и осем часа за размяна срещу стоката по уговорен начин.

Флорио замълча отново. През лицето му премина сянка на отчаяние. Той вдигна рамене с думите: