Стюарт Уудс - Бялата стока

— Важно е да разбереш — обясни Блуи, — че тук има твърде много пари и кокаин, но няма абсолютно никакви закони. Дори и армията не идва в Гуахира много често.

— Господи! В цялата страна ли е така?

— О, не, не. Чудесна страна е. Чудесни хора. Само Гуахира е диво място. И да знаеш, че почти навсякъде може да ти пребъркат джобовете или да ти прережат гърлото. Трябва да си много предпазлив, както, да речем, в Ню Йорк.

Значи това е страната, в която Кат беше донесъл два милиона долара и в която някой беше отвлякъл дъщеря му бог знае защо.

Колата се друсаше по някакъв неравен път, ограден с кактуси и храсталаци, и след известно време излязоха на пътя за морския бряг. Блуи обясни, че това е Каризал. Излязоха на шосе, но и то не беше много хубаво. Блуи караше с такава скорост, каквато му позволяваше пътят, а Кат гледаше полузадрямал синьото Карибско море, което оставаше от дясната им страна. Слънцето се беше издигнало доста и напичаше силно. Той вдигна стъклото и включи климатичната инсталация. Преминаха край някакви полусъборени постройки, известни като Аюме, а след това през място, наречено Манауре. Кат се учудваше на това, че тези селца бяха толкова еднакви. Изведнъж той се изправи и посочи напред.

— Ето там, Блуи! Закотвена е зад оня траулер.

— Бялата ли?

— Да. Спортната яхта. — Сърцето му биеше силно. — Господи! Мисля, че е тя.

— Какво?

— „Санта Мария“. Лодката, на която бяха пиратите.

Гледката изчезна зад някакви постройки. Блуи зави по една странична улица към морето и отново видяха водата. Намираха се пред пристанище с източно изложение, заобиколено от дълъг нос на север. Имаше закотвени яхти, някои от които изглеждаха доста бързи.

— Много от тях са за контрабанда — поясни Блуи, като спря колата встрани от пътя. — Превозват бали с марихуана до кораби, които ги чакат в открито море. Погледни каза той и подаде бинокъла на Кат.

Разтреперан, Кат приближи бинокъла до очите си и го фокусира. Нима беше възможно да има толкова голям късмет? Яхтата дойде на фокус. На кърмата видя един мъж, който, седнал в стол за риболов, пушеше пура. Изглеждаше северноамериканец, сивокос, около петдесетгодишен. Не го познаваше. Огледа внимателно яхтата. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво. Затвори очи и си представи отново сцената. Яхтата на пиратите се приближаваше към „Катбърд“ отдясно, така че името „Санта Мария“ се виждаше ясно на носа й. Върху тази яхта нямаше изписано име, но то лесно би могло да бъде изтрито. Имаше и още нещо — алуминиевите кранове за вдигане и спускане на лодки. Онази яхта нямаше такива кранове на кърмата, но и те биха могли да се поставят по-късно. Задуха вятър и с леко люлеене яхтата обърна кърмата си към тях. Появи се и името й — „Мако“, от Гваделупа. Кат се разочарова, но не толкова от името, което прочете. Видя кабината на скипера, която се намираше отляво, а той си спомняше добре, че пиратът, управляващ „Санта Мария“, стоеше от дясната страна. Когато се приближиха до „Катбърд“, мъжът се беше надвесил над перилата, за да върти щурвала и да подаде газ за заден ход.

— Греша. Тази яхта е по-нова. „Санта Мария“ беше по-занемарена.

— Сигурен ли си?

— Да. Съжалявам за фалшивата тревога.

— Няма нищо. Вижда се, че си нащрек. Беше полузаспал, преди яхтата да се покаже.

Блуи потегли отново, а Кат облегна глава назад. Беше изморен от безсънната нощ в самолета, а и сега, след недоразумението с яхтата, се успокои. Почувства се изтощен и заспа.

Блуи го събуди, когато приближаваха Риохача. Свали раменния си кобур и му каза:

— Време е да сложим тези неща под саката.

Макар и сънен, Кат се подчини и като облече едно леко яке, покри пистолета. Огледа се. Порутените сгради от покрайнините отстъпиха място на други — с бяла мазилка и керемидени покриви. Магазините се отваряха и движението по улиците, доколкото в Риохача можеше да се говори за движение, беше в разгара си.

Блуи се насочи към центъра на града, който някак си успяваше да съчетава сънливост със забързаност. Спря пред един хотел. Името му беше „Екселсиор“ 14 14 Великолепен. — Б.пр. , но то не му подхождаше много.

Кат се подразни, като видя как Блуи пъхна сто долара в ръката на момчето, което паркира колата, и още сто на носача на чантите им.

— Довери ми се, приятел — каза Блуи, виждайки изражението му. — И за тия пари няма да ни обслужат много добре, но ако не сме щедри, когато се върнем, ще намерим колата обрана, а момчето ще се прави на две и половина.