Стюарт Уудс - Бялата стока

— Здравей, Дел — каза накрая той на сина си.

Синът му не отговори. Стоеше и го гледаше с празни очи.

— Не можахме да те намерим — каза Кат, като се опитваше да овладее гласа си. — Опитвахме. Предполагам, че си чул?

Дел остана на мястото си и каза:

— Бях извън страната. Прочетох за случилото се във вестниците.

— Защо не се върна у дома? Имаше помен. Дойдоха много хора.

Дел помисли малко, преди да отговори.

— Не се прибрах, защото знаех, че не мога да помогна на мама и на Джинкс, а и защото, ако се бях прибрал, сигурно щях да те убия. За мен ти си убиецът.

Кат се съгласи:

— Веднъж и ние да мислим по един и същи начин.

— Значи поемаш отговорността? — запита изненадан Дел.

— Поемам я — отговори Кат. — Едно от нещата, които възрастните правят, е да поемат отговорност за действията си. Един ден може би ще го разбереш.

Лицето на момчето се изкриви.

— Мръсник! Би трябвало да те убия!

— Може би — отвърна спокойно Кат. — Може би ще ми направиш услуга, като ме убиеш, но това не трябва да те тревожи особено. В края на краищата в твоя занаят убиват хора всеки ден.

— Аз просто задоволявам една потребност. Точно като теб — каза Дел.

— Разбира се, Дел. Успокоявай се. Хич да не ти пука за нещастията, които ти и тези като тебе причинявате. Парите са най-важното.

— А какво ще кажеш за нещастието, което ти причини на мама и Джинкс? — отвърна хапливо Дел.

— А болките, които ти им причини? — запита Кат. — В продължение на две години майка ти не си е лягала без страха, че ще я събудят посред нощ със съобщение от полицията, че си арестуван или убит. Сестра ти не споменаваше името ти извън къщата, за да не кара хората да се чувстват неловко. Това, с което ги даряваше, беше постоянна болка и страдание. Последната вечер, докато бяхме на масата, видях как очите им се насълзиха, когато се спомена името ти. Вярваха, че в теб има нещо, което си струва да бъде спасено. Аз обаче от много време не споделям надеждата им.

— Е, не трябва да хабиш времето си в мисли за мен — каза Дел. — Вместо това може да помислиш как те все още щяха да бъдат живи, ако не беше толкова глупав.

— Ще го сторя — отговори Кат. — Ще го правя, докато съм жив.

— Аз отивам в Маями. Няма да ти досаждам вече. Това исках да ти кажа.

— Най-после добри новини.

— Да. Придвижвам се нагоре — похвали се Дел. — Сега съм при източника. Няма вече да се занимавам с търговия на ниско ниво. В ръководството съм. Бас държа, че тая година ще изкарам повече пари от теб.

— Няма какво да се басираме — отговори Кат, като едва се въздържаше да не изтича в другия край на басейна да пребие сина си. — От търговията с нещастието на хората винаги се е печелило добре. За да спечелиш баса, от теб се иска само да оцелееш до края на годината. Но от това, което чувам за тоя бизнес, си мисля, че няма да ти е лесно.

— Ще видим — каза злобно Дел, обърна се и тръгна към вратата на градината.

— Ще видим — повтори като тихо ехо Кат. Гмурна се отново и като плуваше бавно, си мислеше: „Дишай дълбоко. Излей яда във водата. Момчето е загубено. Забрави го.“

Но не можа.

Кат прекара вечерта пред телевизора. Гледаше, но си мислеше за други неща. Наръчникът по летене стоеше разтворен на коленете му, но нямаше желание да чете. Тестът на следващия ден, който беше очаквал с нетърпение, сега му изглеждаше далечен и безинтересен. Легна си към полунощ. Жадуваше забравата на съня, но остана буден дълго време. По-късно се унесе в лек и неспокоен сън, от който се сепна изведнъж. Нещо го беше събудило, но какво? Не чуваше никакъв шум.

Почти веднага телефонът иззвъня. „Трябва да съм предчувствал“ — помисли си той. Погледна будилника. Беше малко след четири часа. Усети пристъп на паника. Телефонът иззвъня отново. Изплашен без причина, Кат вдигна слушалката.

— Ало? — каза той доста неуверено. Чу пращене, което, изглежда, идваше от много далеч.

— Ало? — каза той по-силно.

Отсреща се обади тих, но ясен глас, който той би разпознал навсякъде, по всяко време на денонощието, буден или насън. Глас, който той мислеше, че никога вече няма да чуе.

— Тате?

Гърлото и гърдите му се стегнаха. Дишането му стана трудно.

Преди да каже нещо, чу някакво силно стържене, последвано от силен приглушен удар. Връзката прекъсна с далечен пукот.

Започна да говори, да вика и да се моли, но млъкна, след като чу настойчивия свободен сигнал от слушалката.

Отново беше сам. Съкрушен, стоеше в тъмнината с широко отворени очи.