Стюарт Уудс - Бялата стока

— Сенаторът съжалява, че не може да се срещне с вас, мистър Катлидж. В момента ръководи среща на комитета по разузнаването. Самият аз съм съветник в комитета и трябва да съм на срещата, но тъй като сенаторът ви е благодарен за подкрепата, ме изпрати да разбера с какво можем да ви бъдем полезни.

Намираха се в малка зала за конференции, съседна на кантората на Бенджамин Кар — сенатора демократ от Джорджия. Главният заместник на Кар седеше в другия край на масата срещу Кат.

— Разбирам — каза Кат. — И без това му отнех твърде много време.

— Напротив. Той се интересува от вас — отвърна мъжът. Изглеждаше около четиридесетгодишен.

— Аз осъществявах връзката с Държавния, департамент, така че можете спокойно да говорите. Идвате от Мъгливото дъно 9 9 Държавният департамент на САЩ. Наречен така по името на област във Вашингтон и поради „мъгливите“, предизвикващи недоумение разпоредби на бюрократите от департамента. — Б.пр. , нали?

Кат кимна.

— Срещнах се с началника на колумбийския отдел.

— Баркър ли?

— Да. Беше много отзивчив.

— И…

— Казва, че е направил всичко възможно. Колумбийската полиция не желае да започне ново разследване заради една-единствена дума по телефона, след като смъртта е потвърдена.

— Боях се от това — отвърна помощникът. — В края на краищата самият вие сте я видели мъртва, а и водолазите потвърдиха думите ви.

— Това, което видях, трая само миг, и то, след като бях прострелян в гърдите. Не може да се разчита на свидетелските ми показания. Сигурен съм, че видях Кейти, просната по гръб върху канапето от дясната страна. Но Джинкс… или по-точно момичето, за което мислех, че е Джинкс… беше върху масата, с лице надолу, голо. Не съм виждал Джинкс гола, откакто стана на девет или десет години. Беше ужасно и веднага отвърнах глава. Тъй като на лодката бяхме само тримата, аз съвсем естествено реших, че това е Джинкс.

— Видяхте ли момиче в лодката?

— Имаше някакво момиче на лодката с пиратите. Може би са убили нея, а не Джинкс. Не зная. В това няма никакъв смисъл. Мисля, че беше по-голяма от Джинкс, пък и състоянието, в което се намирах, когато се съвзех… може да греша. Видях я само за миг.

— Разбирам ви.

Кат се наведе.

— Това, в което съм сигурен, е, че гласът по телефона беше на Джинкс. Тя каза „тате“. Това е и първата дума, която някога ми беше казала. Наричаше ме така, докато порасна и реши да ми казва Кат. Винаги бих познал гласа й. Още повече и това „тате“. Беше Джинкс.

Помощникът съзерцаваше отражението си в масата.

— Вярвам ви — каза той. — Какви са намеренията ви сега? Ще се върнете ли отново там?

Мисълта за връщане в Колумбия го изплаши.

— Не зная. Баркър е много против такова нещо. Казва, че не съм подготвен, за да провеждам самостоятелно разследване и Бог ми е свидетел, че е прав. Той не може да ми помогне с нищо, дори и да отида. Казва, че департаментът няма да поеме никаква отговорност.

— И какво ще правите? — запита помощникът, като го наблюдаваше отблизо.

Кат се облегна и въздъхна:

— Ще трябва да отида там. Друго не ми остава и няма да се примиря, докато не направя всичко възможно да намеря Джинкс.

Съветникът търсеше колебание в очите на Кат.

— Това окончателното ви решение ли е? Няма ли да се откажете?

— Не. Заминавам. Ще пусна обява във вестниците. Ще предложа възнаграждение.

Лицето на съветника трепна разтревожено. Той се изправи.

— Ще ме извините ли за няколко минути? Не си отивайте. Ще се върна веднага.

Кат отиде до прозореца и погледна към купола на сградата на Конгреса. Наистина, не му оставаше нищо друго. Ненавиждаше тази мисъл, но трябваше да се върне в Колумбия, в Санта Марта, и да започне от нещо. Там някъде някой знае нещо. Сигурно може да купи информацията. Парите бяха единственото нещо, което имаше. Би ги дал всичките, ако му върнат Джинкс. Наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от Конгреса. Страхуваше се от това, което му предстоеше.

След десетина минути помощникът влезе в стаята и каза:

— Моля, седнете.

Кат се върна на масата, а той продължи:

— Искам да съм сигурен, че разбирате това, което ще ви кажа. Всичко, което говорихме дотук, е официално. Изразил съм съчувствие и съм казал, че сенаторът не може да направи нищо повече.

Изненадан, Кат се върна в настоящето.

— Считайте, че за това, което ще говорим сега, не трябва да знае никой — нито сенаторът, нито който и да е друг. Разбирате ли ме?