Стюарт Уудс - Бялата стока

— Да. Разбира се — каза Кат и усети, че пулсът му започва да се ускорява.

— В хотел „Уотъргейт“ ли сте отседнали?

— Да. Бях решил да освободя стаята преди обяд и да се върна в Атланта.

— Останете още едно денонощие. Утре по някое време, вероятно следобед, ще ви потърси по телефона някой, който ще се представи като Джим. Просто Джим.

— Джим. Утре следобед.

— Може и по-рано. Стойте в стаята си, докато не ви потърси. Не очаквайте много, но вероятно той ще може да ви даде съвет. Не мога да обещая, че ще го одобрите, но това е единственото нещо, с което мога да ви помогна.

Кат се изправи и подаде ръка.

— Благодаря, че ми повярвахте. Никой друг не ми вярва.

— Мистър Катлидж, съжалявам, че не мога да направя повече — отговори мъжът, като пое ръката му.

Кат спеше, когато телефонът иззвъня. Не беше спал много предишната нощ и сега, в късния следобед, беше задрямал пред телевизора. Опомни се едва при второто иззвъняване. Погледна будилника — беше малко след шест.

— Ало!

— Казвам се Джим. Мисля, че имаме общ приятел.

— Да. Така е.

— Елате в 528.

— Къде?

— Стая 528, тук, в хотела — каза човекът и затвори.

Кат напръска лицето си с вода и облече сакото. Слезе с асансьора до петия етаж, намери стаята и почука. Човекът, който отвори вратата, беше на около шестдесет години, с почти напълно посивяла коса. Носеше костюм и шарена вратовръзка. Не изглеждаше свеж. Беше небръснат, яката на ризата му беше мръсна, а косата мазна.

— Заповядайте, седнете — покани той Кат, като му посочи два люлеещи се стола.

Кат седна и заоглежда стаята.

— Благодаря за тази среща — каза той.

— Приятел ли сте на сенатора? — запита мъжът.

Кат се поотпусна.

— Нека ви разкажа проблема си.

— Запознат съм с вашия проблем — вдигна ръка мъжът. — Чета вестници. Позволете ми само аз да говоря.

Кат се съгласи.

Джим отвори едно куфарче и измъкна някакво досие.

— Да видим — каза той, като обръщаше страниците. — Роден в Атланта. Учил гимназия в Нортсайд. Добър защитник, но не достатъчно за отбора на колежа. По-късно технически университет в Джорджия — випуск 53-та година. Пропуснал войната в Корея поради отсрочванията за студентите. Добър ход, да знаете. Преминал подготовка в Службата за запасни офицери от военноморския флот. Получил военно звание във флотата. Защо?

— Бях млад и глупав — отговори искрено Кат.

— Не ви ли хареса в Куантико?

— Не мога да кажа, че ми харесваше.

— Аз съм бил там няколко години преди вас. На мен също не ми харесваше много — каза Джим и погледна отново в досието. — Но сте се справяли добре. Написали са някоя и друга добра дума за вас в доклада за компетентността ви.

— Затварях си устата и правех каквото ми кажат.

— Тук не пише така. — Джим четеше досието му. — Проявяващ лична инициатива, склонен към импровизации… На езика на флотата това означава независима личност, а понякога просто досадно копеле.

— Изглежда, не съм за военен — вдигна рамене Кат.

— Затова ли отказахте да работите за управлението? — запита Джим. — Мислехте, че ще бъде като в армията?

— Управлението?

— Централното разузнавателно управление. Чували сте за него — каза сухо Джим.

— Господи! Оня от ЦРУ ли е бил? Аз мислех, че иска да се запиша отново в армията. Дрънкаше за служба на родината. Казах му да върви на майната си.

— По онова време хората, които набираха кадри, бяха доста ловки засмя се Джим.

— Вие от тях ли сте? ЦРУ?

Джим не отговори. Започна да разглежда отново досието.

— Да видим. След техническия университет сте работили за „Ай Би Ем“, за „Тексас Инструментс“, а след това сте започнали самостоятелно с оня финансов магьосник, вашия шурей. Не сте и за живота в големите фирми, а?

— Може да се каже, че използвах добре личната си инициатива и имах склонност към импровизации. И големят бизнес не прощава това, както и флотата.

— После забогатяхте. Изобретихте принтера и Бен направи фирмата акционерна. Изплатихте дълговете си, построихте си нова къща, купихте яхта. Общата стойност на капиталите ви е малко над шестнадесет милиона, по-голямата част от които е в акциите на фирмата, в няколко недвижими имота и в паричната борса. Умен шурей имате.

— Добре сте информиран — каза Кат, като се завъртя неловко. — Знаете ли къде е дъщеря ми?

Джим поклати глава отрицателно:

— Съжалявам. Мислите, че тя е жива и е някъде в Колумбия?

— Да.

— И сте решили да отидете и да я търсите?