Стюарт Уудс - Бялата стока

Следващото нещо, което видя, го накара да стисне очи. Извърна се и с тихо скимтене се сви на топка върху пода. Опитваше се да изтрие тази гледка, която щеше да го следва завинаги. Не би могъл да я забрави. Мозъкът проектира образите върху клепачите му, щампова ги завинаги на място, където не можеше да ги изтрие. Кейти лежеше върху кушетката от лявата страна на палубата с вдигната до раменете нощница и оголени гърди. Главата й беше притисната под ъгъл до предната преграда, а устата й — отворена. Лицето й беше опръскано с кръв. Кръвта се стичаше на съсиреци от устата й и по преградата, чак до надигащата се вода. В сърцето си Кат нямаше дори и най-слаба надежда, че тя е жива.

Джинкс, просната по лице върху масата, лежеше с крака, насочени към него. Лицето й, слава богу, не се виждаше. Задната част на главата й беше смазана. Краката й бяха разтворени и по тях имаше кръв. На дупето й, върху кожата, останала бяла от бикините, имаше отпечатък от голяма ръка. Не нейната ръка, а на някой, застанал зад нея. Отпечатък с нейната кръв.

Погледна към небето, молейки се за безсъзнание, но то не идваше. Още не. Мозъкът му трескаво започна да търси нещо друго, нещо, което да изтрие гледката.

РСУМА. Какво значеха тези проклети букви? Да, досети се! Радиосигнал за указване местоположението на аварията.

А какво означаваха тези думи? Не можеше да мисли повече. Отдаде се с благодарност на надигащата се червена тъмнина.

Кат се събуди леко. Беше смайващо студено за този климат. Около него всичко беше бяло. Много бяло.

Обзе го паника, опита се да се изправи, но не можа. Чувстваше се много слаб. Какво става? Не можеше да се успокои. Огледа стаята, за да разбере къде се намира. Очевидно беше в болница. В стаята имаше още три легла. Всичките бяха празни и неоправени. На стойката до него имаше съд с прозрачна течност, която с помощта на една игла се вливаше в ръката му. Халюцинации ли беше имал? Дали всичко това не беше някакъв ужасен сън? Сложи ръка на гърдите си. Напипа гъсто навити бинтове. Натисна леко и изпита остра, пронизваща болка. Не сънува. Беше истина и за съжаление си спомняше всичко без никакви затруднения.

Откри до главата си звънец и го натисна. След миг някаква латиноамериканка, явно медицинска сестра, влетя в стаята.

— Вие сте буден? — каза тя.

Кат си помисли, че въпросът звучеше глупаво. Опита се да говори, но гърлото и езикът му бяха сухи като хартия. Нищо не излезе. Сестрата усети това и му наля чаша вода от термоса до леглото, сложи в нея една стъклена сламка и му я подаде. Кат отпи малко хладка вода и изплакна устата си, докато усещането за суха хартия изчезна.

— Къде съм? — успя да запита.

— Намирате се в Куба — отговори жената. Имаше съвсем слаб акцент.

— Семейството ми? — промълви той. Имаше право да знае дали случилото се беше истина.

Лицето й трепна.

— Ще повикам някого — каза тя и излезе от стаята.

След две минути сестрата се върна с един млад мъж, облечен в бяло сако и панталон, вероятно от морска униформа.

— Аз съм доктор Колдуел — каза той на Кат. Докато мереше пулса му, го попита: — Как се чувствате?

Кат само поклати глава.

— Жена ми и дъщеря ми са мъртви — каза той. Каза го като факт. Не искаше да дава възможност на лекаря да го лъже.

— Боя се, че е така — кимна мъжът. — Виждам, че си спомняте.

— Кубинец ли сте? — попита Кат.

За момент лекарят изглеждаше озадачен.

— О, не — каза той, — намирате се във военноморска база Гуантанамо. Не сте на кубинска земя. Бреговата охрана ви намери преди два дни и ви докара тук със спасителен хеликоптер.

— Зле ли съм?

— Ами не бяхте в много добра форма, когато пристигнахте. Прекарахме два часа във вадене на сачми за птици от тялото ви. Какъв калибър бяха? Четиристотин и десет ли?

— Моите.

— Радвайте се, че не са били калибър дванадесет или от най-едрите сачми. Според мен сте в безопасност. Дори съм изненадан, че се съвзехте така бавно. Сякаш не искахте да се събудите.

— Яхтата?

— Имаме офицер следовател. Повиках го. Той ще ви разкаже.

Сякаш по сигнал в стаята влезе един друг офицер. Лейтенант.

— Здравейте, мистър Катлидж — поздрави той. — Добре дошли.

— Благодаря — кимна Кат.

— Говори ли ви се?

— Да. Можете ли да изправите това нещо? — посочи Кат към леглото.

Офицерът изправи леглото така, че Кат почти седна.

— Какво стана с яхтата? — запита той отново. Искаше да пита и за намерени тела.

— Казвам се лейтенант Франк Адамс. Наричайте ме Франк. Офицер съм от военната полиция. Вие сте Уендъл Катлидж, нали?