Пол Ливайн - Адвокат в леглото

— Някъде в залива.

Лицето на Боби замръзна. Ентусиазмът му секна.

— Къде в залива?

— Не знам, хлапе. Плуваха към южния край на Флорида Кий.

Което значеше, че вече можеше да са в дълбокия син Атлантик, но Стив предпочете да го премълчи.

— Можеш ли да ги намериш, вуйчо Стив? — в гласа на Боби трепна страх. — Можеш ли да ги върнеш?

— Ще се опитам, хлапе.

„Не знам как обаче. Със съдебна заповед?“

— Моля те, вуйчо Стив.

— Ще се постарая максимално.

— Не е достатъчно!

— Моля?

— Не е достатъчно. Не е достатъчно. Не е достатъчно. Искам ги. Сега!

Хленчеше. Полюшваше се. Устата му се изкриви. Старият Боби. Неуверен и уплашен. А беше отбелязал такъв напредък, беше се социализирал толкова много… На Стив му призля, като си спомни за насиненото измъчено хлапе, останало само кожа и кости, заключено в клетка за кучета, с покрити с гноясали рани крака.

Вдигна момчето. То го обви с крака през кръста. Стив го притисна и му прошепна в ухото:

— Спокойно, Боби.

— Да бе — не изглеждаше убеден.

Стив усети сълзите, които се стичаха по лицето му — мокреха бузата му.

— Знам колко много обичаш Спънки и Мисти. Те са ти като братчето и сестричката, които нямаш.

— Това можете да го оправите — изсумтя Боби.

— Как?

— Двамата с Виктория.

— А, това ли? Дай първо да върнем делфините, а после ще решаваме дали светът се нуждае от още Соломоновци.

— Става — отвърна Боби. Май се оправяше. Пусна Стив, избърса си носа с палец и се обърна към заместник-шерифа. — Искате ли да чуете останалото от показанията ми сега, полицай?

Каза го като вещо лице, което дава показания от години. Такъв беше Боби. Веднъж бръщолевещо хлапе, в следващия миг можеше да назове всяка бариера по магистралата от Хомстед до Сейнт Луси.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Стив.

— Върви — отвърна Боби. — Може да събереш някакви улики.

Стив остави Боби със заместник-шерифа и тръгна към застаналите в полукръг ченгета на пътеката, която водеше към къщичката на охраната. Над ниската ограда от фикуси се подаваха два големи крака в неопренови ботуши.

Стив се приближи и огледа тялото. Мъж в черен неопренов костюм, като този, с който беше облечен онзи на джета. Лежеше по гръб в локва кръв. Голяма локва. Повече кръв, отколкото изглеждаше, че може да побере човешко тяло. На гърдите му зееше огромна рана. Изстрел от пушка от близко разстояние. Грозна работа.

Втори изстрел — или по-скоро първият — беше разкъсал дясното му бедро. Близо до крака му имаше ролка с лепенка, опръскана с кръв и месо. До едното коляно имаше намотка въже. Полицейски фотограф се въртеше над трупа и бляскаше със светкавицата.

Двама цивилни детективи стояха отстрани и слушаха Уейд Гризби, който жадно дърпаше от цигарата си. Загрубелите му ръце трепереха.

— Човек има право да се защити, нали така?

Гризби беше минал петдесетте, нисък и жилав, с потъмняла от слънцето кожа и прошарена брада. Вдигна поглед, когато Стив наближи.

— Този човек ме познава. Кажи им, Стив. Не бих застрелял човек, ако не е при самозащита.

Стив се присъедини към кръга.

— Уейд, може да не даваш повече показания, докато не си наемеш адвокат.

— Нямам какво да крия.

— Въпреки това, Уейд, време е за адвокат.

Стив тъкмо се канеше да обяви, че е на разположение, когато чу познат глас:

— Нямаш нужда от глашатай, щом имаш полицай.

„Мелодичен тембър. Бърбън с лед.“

Стив се извърна и видя Рей Пинчър, областния прокурор. Крачеше към тях. Носеше тъмен костюм и официална риза, беше забравил само вратовръзката, вероятно в резултат на ранния час преди развиделяване. Пинчър беше атлетичен афроамериканец около четирийсетте, с тънки мустаци и дразнещия навик да си пука кокалчетата, за да подчертае важността на думите си. Беше израснал в Либърти Сити и беше спечелил няколко аматьорски боксови титли в средна категория, преди да влезе в семинарията в Джаксънвил. Идеята била да се върне у дома като пастор на Първа баптистка църква. Но някъде по пътя изгубил вярата си и открил правото. Бе изпълнявал дълга си на обвинител от съда за пътнотранспортни произшествия до отдел „Убийства“ и сега беше избран за областен прокурор.

— При самоотбрана тръпка няма — Пинчър говореше отчасти като рапър, отчасти като проповедник. Направи знак на Стив да отиде при него. — Ако бързаш да се пласираш, Соломон, забрави. Гризби е бил в правото си. Никога няма да му бъде повдигнато обвинение.

— Така ли? Тук си от няма и минута и вече знаеш какво се е случило?