Пол Ливайн - Адвокат в леглото

„Направо е супер да си делфин. Да плуваш толкова бързо, да се гмуркаш толкова дълбоко, да скачаш толкова високо.“

Боби се чудеше какво ли усещат в тъмното. Господин Гризби се загледа над канала, към открития залив. Боби проследи погледа му. Нямаше нищо.

— Веднага се махай оттук — Гризби не откъсваше очи от хоризонта.

Боби долови нещо в гласа му. Видя го като образ, почувства го с кожата си. Нещо студено и остро. Сякаш го прониза ледена висулка.

— По дяволите, момче! Чу ли ме? Нямаш работа тук.

Смразяващ звук обгърна Боби, сякаш го сковаваше ледник. Звукът на страха.

Когато излетя през парапета към Дарт Вейдър на джета, го заля порой от усещания. Металната врата към залива, обозначена с червени и зелени светлини, беше широко отворена. Ако копелето успееше да се измъкне, пътят му към Кий Уест беше съвсем чист. Изведнъж в далечината Стив видя втори джет. В залива. Съучастник. Очертани от фара му, два делфина се носеха към открито море.

„Мамка му! Закъснях!“

Летеше във въздуха.

Разперил ръце като птица.

Маскираният се наведе. Свивката на дясната ръка на Стив го закачи под брадата и го прекатури от джета. Счепкаха се.

След секунда и двамата ритаха във водата, джетът тихо мъркаше и правеше кръгчета в канала. Дясното рамо на Стив го скъсваше от болка. Сякаш някой го беше пронизал с шило и го беше забил право в костта. Мъжът до него се държеше за врата.

Дебел врат. Яка челюст с високи скули. Светъл афроамериканец. Шлемът му беше паднал и се виждаше бръснатата му глава. Огрян единствено от светлината на луната и светлините на портала, мъжът приличаше на онзи кечист, дето се правеше на актьор.

Скалата. Дуейн Джонсън, който беше дал толкова много пари на Университета в Маями.

— Корпоративен убиец — изръмжа мъжът.

Стив риташе във водата и разтриваше дясното си рамо.

— Що изкара акъла на племенника ми бе, тъпако?

— Да не мислиш, че делфините не ги е страх, когато ги взимат от майките им?

— Не на мен тези простотии.

Двамата спряха един срещу друг във водата, ритаха, за да не потънат. На магистралата се чу полицейска сирена.

— Смяташ, че животът на племенника ти е по-ценен от живота на един делфин? Или на костенурка? Или на един пристанищен плъх?

— В интерес на истината, да, така смятам — нямаше смисъл да го казва на тоя тип, но Стив ценеше живота на Боби повече от своя собствен.

— Ти си един от тях, нали? — попита мъжът.

— Кои „тях“?

— Ония от цирковете и зоопарковете. Лаборантите и мъчителите. Използвачите и насилниците.

— Аз съм само един вуйчо, чийто племенник обича делфините.

Мъжът бръкна под водата и измъкна ножа. Назъбеното острие проблесна на лунната светлина. С другата си ръка мъжът започна да гребе към джета.

— Само да опиташ да ме спреш и ще ти прережа гърлото.

— Животът ми не е ли толкова ценен, колкото на един пристанищен плъх?

Заслепи го светлина от прожектор.

— Не мърдайте! И двамата! — изгърмя глас над главите им.

Стив присви очи към брега. Полицейска кола. Две ченгета до водата. Единият с фенер, голям колкото бейзболна бухалка. Другият беше насочил към тях пистолет. Стискаше го с две ръце, краката разкрачени, коленете леко свити, точно както ги учат в академията.

Стив продължи да подритва във водата.

— Ръцете горе да ги виждам!

„Това ченге да не би да си мисли, че ще плувам по гръб?“

Стив вдигна ръце над главата си. Незабавно потъна. Зарита и изскочи на повърхността точно когато Дарт Вейдър нарече ченгетата „държавни убийци“.

— За протокола — прекъсна го Стив и изплю вода. — Играя софтбол в Полицейската спортна лига.

Едното ченге понечи да каже нещо, но беше прекъснато от гърмеж — отекна над канала. Стив инстинктивно се обърна към парка.

„Боби! Къде е Боби?“

За последно го беше видял как спира и чака вуйчо му да се държи като герой.

След секунда се разнесе втори гърмеж.

Ченгетата закопчаха Стив и притиснаха лицето му към патрулката. Водата се стичаше по краката му право в маратонките „Рийбок“.

Боби беше най-важното, а Стив не можеше да се добере до него.

— Разбери бе, човек. Племенникът ми е някъде тук.

— Колко човека сте? — попита по-едрият от двамата.

— Аз не съм от тях! — Стив вдигна глава. Яка ръка го тръшна обратно надолу. Очите му се напълниха със сълзи, от носа му потече кръв. Парещата болка в рамото се усилваше. — Не чухте ли изстрелите? Трябва да намеря Боби.