Пол Ливайн - Адвокат в леглото

„Семейството е на първо място.“ Нали все това повтаряше. Но продължаваше да е адвокат и Боби усещаше конфликт между задълженията към семейството, което обичаш, и боклуците, които представляваш.

Плясък в канала, но това беше просто малка рибка, която скача, люспите й проблеснаха на лунната светлина. Никакъв Спънки. Никаква Мисти.

Боби тръгна покрай канала към централната сграда. През деня беше пълно с хора, щандове със сувенири, сергии с храна, имаше и филм с делфини — вървеше на плосък екран. Стеснявайки се, каналът продължаваше навътре в сушата покрай сградата под чадъра от кичести палми. Стигаше чак до отвора, който излизаше от кръглата метална постройка, която господин Гризби наричаше „лазарет“.

Постройката беше десет метра висока, направена от нагъната ламарина. Покривът бе вдигнат на дървени греди и по цялата обиколка на кръга имаше пролука, през която да влиза въздух. Боби видя, че вътре свети, и чу мъжки гласове.

Покатери се по стълбата, която се виеше отстрани на сградата. На половината път позна гласа на господин Гризби, но не разбра какво казва. После чу пронизително изсвирване на метална свирка. Познаваше този звук. Господин Гризби тренираше делфините със свирката.

Стълбата свършваше до метална пътека точно под пролуката. Като се изправеше на пръсти, Боби можеше да види какво става вътре. Господин Гризби стоеше на платформа, широка колкото трамплин за скокове. Двама мъже стояха до басейна. По-ниският беше с каубойски ботуши и черна тениска. Изглеждаше доста як. А по-високият беше рус и не с толкова ясно очертани мускули.

Господин Гризби наду свирката и Спънки и Мисти скочиха едновременно, после застанаха изправени на опашките си като балерини.

— Гледайте, господа. Мисля, че ще останете впечатлени.

Гризби коленичи и сграбчи найлоновия чувал, който стоеше до краката му. Развърза връзките му и нещо падна от чувала във водата.

Тяло в камуфлажна зеленикаво кафява униформа.

— По дяволите!

Стив удари с ръка по волана.

От върха на моста не се виждаше друго, освен два реда червени задни светлини. Най-горе две полицейски коли и голям влекач бяха блокирали източното платно. Един хамър стоеше диагонално на шосето, на асфалта се търкаляше платноходката, която бе изпаднала от ремаркето.

— Ами сега? — попита Виктория.

— Ще вървим. Или ще тичаме. Хайде!

Стив дръпна колата колкото можа встрани от пътя и продължиха пеш. Първо тичаха. И двамата се бяха преоблекли. Виктория беше със спортния си екип: клин „Найк“, маратонки и прилепнало горнище. Стив носеше шорти и стара фланелка на „Хърикан“.

Слязоха от моста и продължиха през местата за пикник покрай водната магистрала, на няколко метра от бреговата линия. Пътеката беше осветена от стотиците фарове в задръстването. Бели гларуси се разхождаха по брега и ровеха за рачета.

— Аз съм виновен за всичко — рече Стив, докато тичаха един до друг.

— За кое?

— За Боби. Бях прекалено зает със себе си. Не му обърнах достатъчно внимание.

— За него ти си чудесен баща, Стив. Боби те обожава.

— Не съм последователен. Първо, заради всичко, което изстрада с лудата ми сестра, не исках да му отказвам нищо. После реших, че може би прекалено много го покровителствам, затова се дръпнах. Сега вече просто не знам. Загубих чувството си за равновесие.

— Всички родители се учат в движение. Ти се справяш чудесно.

— Ако се справях толкова чудесно, сега той щеше да си е у дома — Стив хвърли поглед през залива към Делфинариума. — Ако нещо се случи с него…

Думите му увиснаха във влажния въздух. Двамата продължиха да тичат мълчаливо…

Щом тръгнаха от къщи, Стив отново се обади на мобилния на агент Шепърсън. Този път тя бе дори още по-ядосана:

— Дванайсетгодишният ти племенник е избягал от къщи с велосипед и ти смяташ това за федерален случай? Така ли, Соломон?

И му затвори.

После Стив се обади на полицията в Маями и се свърза с дежурния. Когато стана ясно, че Боби не е отвлечен и че го няма от по-малко от два часа, усети как интересът на полицая видимо намаля. Сержантът го посъветва да се обади утре сутринта, ако момчето не се е върнало — такава била процедурата.

— Знаеш ли кое е първото, което ме привлече в теб, Стив? — попита Виктория, когато стигнаха до обърнатото ремарке и платноходката.

— Одеколонът с мирис на мускус?

— Любовта ти към Боби. Рискът, който си поел, за да го спасиш. Това, че го поставяш на първо място. Въпреки всичките си недостатъци ти си оставаш мъж, който една жена би желала за баща на децата си.