Пол Ливайн - Адвокат в леглото

— Никога не давам на теб или на Боби обещания, които не мога да удържа.

— Притесняват ме методите, които използваш, за да удържиш на обещанията си.

— Дай да не се караме. Да се нахраним и да си вървим у дома, за да мога да поговоря с Боби.

Виктория взе менюто и го разгледа.

— Ще ти изям пържения ананас — побърза да каже Стив.

— Няма да си поръчам свинско филе. Ще си взема жълтоопашат спарид с къри сос.

— О!

— Не бъди толкова разочарован. Можеш да си поръчаш пържен ананас отделно.

— Не е това. Ставаш по-малко предсказуема.

— Това лошо ли е?

— Не знам.

— Хората порастват, Стив. Променят се.

— Стават прокурори.

— Не започвай с това. Разкажи ми всичко, което се случи днес.

— Нали вече ти го разказах.

— Само оттук-оттам. Започни отначало.

Стив се подчини. Денят беше пълен със събития.

Мей Линг го заведе до агентката от ФБР Констанс Шепърсън.

Агент Шепърсън се оказа приятелката на Наш — Пешън Конърси.

Сандърс се е срещал с Гризби два дни преди нападението и вероятно дълго преди това го е изнудвал.

Шепърсън не се намесила и се покрила, за да уличи „Хардкасъл“.

Боби смята, че делфините все още са при Гризби.

Виктория слушаше внимателно. За разлика от Стив, рядко прекъсваше. Обичаше да поглъща всяко късче информация и да я обмисля една-две секунди, преди да отговори. Този път чаша калифорнийско вино подпомогна процеса. Виктория каза, че имало вкус на череша и малина, с лек дъх на женско биле. Стив си помисли, че на вкус е като добро кианти, но той не беше експерт.

— Виж всичките връзки на Гризби със Сандърс — обобщи Стив. — Първият иск към застрахователите. Сандърс се появява в Делфинариума точно преди нападението. Гризби го причаква в засада с пушка. Обзалагам се, че мога да открия следа с пари от Гризби до Сандърс, която да докаже изнудването и да осигури мотив за убийство.

— Ами онези мъже от „Хардкасъл“, двамата с линкълна?

— Да? Какво имаш предвид?

— Гризби ги е преметнал и тях, така ли?

— Много ясно. Те са си мислели, че Сандърс е уредил всичко с Гризби. Че ще се погрижи да изглежда като нападение на природозащитници и в суматохата ще отмъкне делфините.

Виктория махна на сервитьора да й напълни чашата и каза:

— Знаеш ли, щом Боби се е сетил, че делфините са се върнали в парка, няма ли и те двамата да се сетят?

Стив знаеше.

У дома светеше, но щом зави по алеята, той вече знаеше.

Докато Виктория паркира колата си, той вече бързаше към входната врата.

Отключи и извика Боби. Никакъв отговор.

Стив знаеше, че къщата е празна.

Знаеше, че колелото на Боби също го няма.

Знаеше, че Боби е тръгнал към Делфинариума. Не знаеше само преди колко време го е направил.

Вятърът духаше в лицето на Боби. Карането по моста до Кий Бискейн винаги отнемаше повече от обратния път към континента, защото вятърът идваше от океана. Тази вечер не беше страшно. Топъл и влажен, бризът беше като мокър парцал.

Боби беше напуснал къщата веднага след като Виктория тръгна да се срещне с вуйчо Стив за вечеря. Сега вече беше тъмно, половин луна се издигаше над залива и той остави колелото си в горичката от ниски борчета до Делфинариума.

Вуйчо Стив отново го беше разочаровал. Преди два часа Боби му беше казал, че Спънки и Мисти са се върнали в парка. Това беше съвсем логично. Вуйчо му беше обещал да направи нещо. После се беше обадил и беше казал, че ФБР ще идат в понеделник.

Понеделник!

В момента Гризби може би товареше Спънки и Мисти в транспортни контейнери. Точно както беше направил и преди, когато ги беше докарал от Калифорния. Боби беше намерил снимки от „Подводен свят“. Снимките на Спънки трудно се различаваха. Но при Мисти нямаше грешка. Малкият белег на перката и розовият корем я издаваха.

Боби си представи това, което може би ставаше точно в този миг в Делфинариума. Двамата мъже от „Хардкасъл“ можеше да са там. Бесни от измамата. Готови да убият Гризби. Да отвлекат делфините, да ги набутат във военния център в Сан Диего и да ги превърнат в откачени убийци.

„Най-добрите ми приятели.“

Това беше единственият му шанс или те щяха да си отидат завинаги. Не казваше ли вуйчо Стив, че мъжете винаги правели каквото трябва, независимо от риска? Особено за тези, които обичат.

„Е, аз обичам Спънки и Мисти и съм единствената им надежда.“

Промъкна се до дока, вслушваше се в шепота на водата. Нямаше делфини. Зачуди се по кое време ще се приберат вуйчо Стив и Виктория. Щяха да се разтревожат. Но вината не беше негова. Вуйчо Стив трябваше да спаси делфините — или поне можеше да се постарае малко повече. „Но толкова държеше да докаже невинността на клиента си, че забрави за делфините… и за мен.“