Пол Ливайн - Адвокат в леглото

— По дяволите! Изпълнете заповедта! — наду свирката. Остър, пронизителен звук.

Спънки се гмурна и остави Мисти да държи Боби за рамото.

— Какво ви става на двамата, мамка му? — изкрещя Гризби.

Боби погледна Мисти. Чу нейното цвик-цвик . Думата „дишай“.

„Чака ме. Чака ме да си поема дълбоко въздух“.

Боби издиша. И си пое въздух колкото се може по-дълбоко. Мисти се гмурна и го повлече право към дъното на петметровия басейн.

Докато изчезваше под водата, Боби чу ругатните на Гризби.

Спънки вече беше там, опитваше се да вдигне с муцуна резето на металната врата, която водеше към преливника. Резето не помръдваше. Може би беше ръждясало. Може би налягането на водата беше прекалено голямо. Въпреки че беше много силен, Спънки не можеше да го помръдне.

На Боби му свършваше въздуха.

Издиша наведнъж, усети как дробовете му се свиват.

Спънки се дръпна назад, засили се, извъртя се странично, стовари тялото си върху стоманената врата и изби резето. Бутна вратата с глава и тя се отвори.

Боби се давеше.

Мисти го стисна по-здраво за рамото и го пренесе в преливника. Спънки ги следваше и подбутваше краката му. Тримата набраха скорост заедно с водната струя, стигнаха края на преливника и излязоха в канала. Мисти издърпа Боби на повърхността и момчето усети нощния въздух. Пое си жадно въздух и се хвана за перката на гърба на Мисти. Някъде зад тях господин Гризби не спираше да надува свирката си.

Стив запъхтяно спря под една палма на няколкостотин метра от канала. Виктория също спря. Дишаше си нормално. Беше ли се изпотила изобщо? По един час на пътеката всеки ден и тенис под слънцето на Флорида май те правеха много издръжлив.

— Дори не си се уморила — рече Стив раздразнено.

— Трябва да си научиш темпото.

— Какво искаш да кажеш?

— Животът е маратон. Не можеш да се изсилваш.

Стив се огледа. Каналът беше тих. Половината луна светеше с мека светлина, палмовите листа шумоляха от топлия бриз. Погледна покрай извивката на канала към постройката от нагъната ламарина. През пролуката на покрива се виждаше светлина.

— Вътре има някой — рече той и посочи.

Преди да направи и две крачки, от постройката се чу пронизителен звук. Изсвирване. Едно дълго, последвано от безброй къси.

Боби чу свирката и крясъците зад гърба си. Господин Гризби и двамата мъже. Бяха изскочили от сградата на дока. После чу рев на мотор. Запалиха джета.

Делфините набраха скорост и се насочиха към изхода на канала. Спънки водеше. Боби се возеше на гърба на Мисти.

Но защо отиваха там?

Портата щеше да е заключена. Нямаше къде да избягат.

Зад тях се чу изстрел. Яхнал джета, Гризби стреляше във въздуха. Боби потрепери. Делфините продължиха да плуват. Дори не трепнаха.

Щом чуха изстрела, Стив и Виктория спряха на секундата.

— Какво става?

Чуха рева на джета и се втурнаха към кея. Останаха като гръмнати, когато на петдесет метра напред видяха Боби да се носи върху гърба на единия делфин.

— Боби!

Но той не чу вуйчо си.

Гризби ги настигаше с джета, преметнал пушка през рамо. Стив се спусна покрай канала така, както беше хукнал да гони и Наш. Този път бягаше дори още по-бързо, краката му едва докосваха избуялите от пясъка бурени. Чувстваше се силен, съсредоточен. Знаеше колко е разстоянието до портата, знаеше как да мине напряко, знаеше точно какво ще направи.

Вече беше скачал в канала. Когато събори Наш.

Щеше да направи същото и с Гризби.

— Чакай! — извика Виктория и се спусна след него.

Но Стив не можеше да чака. „Много ясно, Вик, животът е маратон. Но понякога, за да спасиш живот, се налага да спринтираш.“

Мисти изскочи от водата и с плясък пак падна в нея. Боби се държеше с две ръце за врата й. Спънки плуваше отпред и ги водеше.

Портата беше на сто метра. От нивото на водата изглеждаше невъзможно висока. Може би три метра над повърхността с още петдесет сантиметра режеща бодлива тел на върха. Гадост.

Можеха ли делфините да я прескочат? Боби не знаеше. Никога не бяха опитвали. Ако скочеха, щяха ли да се нарежат на бодливата тел — и той заедно с тях?

Делфините намалиха темпото. Нямаше да скочат. Щяха да спрат. През ноздрите си Мисти изсвири една дума: „Върви!“

Трябваше му секунда, за да разбере. Мисти щеше да спре на портата и да остави Боби да стъпи на гърба й. Портата беше от вертикални пръти, заварени отгоре и отдолу за два хоризонтални. Понеже беше кожа и кости, той щеше да може да се провре през пречките, да стигне с плуване до магистралата и да се спаси. Спънки и Мисти щяха да останат. Щяха да пожертват живота си заради него.