Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Това сигурно е Нивиен, Дамата от езерото — каза Нина. Тя извади фотоапарата си и направи няколко снимки; дори и да не успееха да продължат напред, тя все пак щеше да има нещо, което да проучва, когато се върне на повърхността.

— Не е кой знае какво езеро. — Мичъл нави ръкавите си и потопи ръка в тъмните води. Беше очевидно, че е доста дълбоко. Той избърса ръцете си в дрехите и насочи фенерчето към другата страна на басейна. — Я виж тук.

На слабата светлина Нина видя входовете на два тунела, които се подаваха над водата, и още една каменна плоча над левия отвор. Но Мичъл нямаше предвид това. Той насочи лъча на фенера към водата. Малки мехурчета се издигаха към повърхността и се пръсваха при допира с въздуха.

— Риба? — попита с надежда тя.

— Газ — отвърна Мичъл. — Затова проклетото място мирише така — цялото е запълнено с блатен газ!

— Сигурно сме стигнали нивото на водата — осъзна Нина. Съмърсетските блата сигурно са били пресушени на повърхността, но земята под тях все още беше просмукана с вода и натрупаните разлагащи се растения произвеждаха отвратителен страничен продукт — метан. Дали монасите са били наясно с това или беше просто съвпадение?

Тя каза на Мичъл да освети статуята. Нивиен беше протегнала едната си ръка, подканяйки ги да навлязат във водата, но Нина не бързаше да го направи.

— Това сигурно е изпитанието на Нивиен. Но какво ли трябва да направим?

— Мисля, че ще трябва да се намокрим — изръмжа Мичъл, като посочи с ръка към двата тунела от другата страна.

— Какво пише на камъка? — Нина присви очи в опит да разчете дребните букви. — Прилича ми на… Ана. — Тя включи радиостанцията, за да опише залата и плочката на Клоуи; връзката вече беше толкова лоша, че едва успяваше да чуе гласа й.

— Ана е сестрата на Артур — успя да чуе през непрекъснатите смущения. — Но не съм сигурна доколко е историческа фигура. Смята се, че тя е майката на сър Гауейн, но според ранните уелски източници — онези, в които се споменава Бедивер — майка на Гауейн е една жена на име Гуиър. Ана може да е другото име на същата личност, но…

— Значи не знаеш със сигурност дали е истинска, или митологична личност? — попита Нина.

— Боя се, че не.

Нина отпусна бутона на радиостанцията и промърмори:

— Чудесно… — след което го натисна отново. — Кое смяташ за по-вероятно? Възможно ли е наистина да е съществувала?

— Вероятно. И на други места са я споменавали, но източниците са от по-късни години.

— След 1191?

— Не, но някои от тях са от началото на 12 век, включително Джефри от Монмът — а по отношение на историческата правда бих сложила Джефри в един екип с Монти Пайтън!

Нина и Мичъл си размениха усмивки при сравнението.

— Дали намирането на гробницата може да предаде допълнителна тежест на някое от мненията? Очевидно в мита за Артур има някаква истина.

Клоуи се замисли.

— Предполагам, че е по-вероятно Ана наистина да е била сестра на Артур, но все още не мога да бъда сигурна. Монасите от Гластънбъри са били склонни да послъгват за различни аспекти на легендата, за да печелят повече, затова не можем да се доверяваме изцяло на техните думи.

— Те са били готови и да убиват — каза Нина. — Клоуи, имам усещането, че изпитанието на Нивиен е на живот и смърт. Избери погрешния тунел и няма да стигнеш до другия му край, преди да ти свърши въздуха.

— Може би трябва да се върнете — предложи Клоуи. — И да изчакате, докато си намерите водолазна екипировка.

— Не можем да чакаме — настоя Мичъл. — Ако Екскалибур е тук, трябва да го намерим колкото се може по-бързо — колкото по-дълго чакаме, толкова по-вероятно е хората на Васюкович да открият гробницата въз основа на изследванията на Руст.

Нина въздъхна.

— Да, страхувах се, че точно това ще кажеш. — Тя отново заговори на Клоуи. — Можеш ли да ни дадеш поне нещо?

— Боя се, че ще трябва сами да решавате. Съжалявам.

— Добре, благодаря. — Нина навъсено прекъсна връзката. — И така, какво мислиш? Първата от сестрите на Артур, с която се сблъскахме, се оказа мит — смяташ ли, че тази тук е истинска?

— Не питай мен, ти си историкът — каза Мичъл. — Изборът е твой.

— Защо накрая винаги аз решавам? — проплака Нина.

Мичъл сви устни.

— Защо ли си спомням за една червенокоса жена, която настояваше да бъде ръководител на операцията…

— Знаеш ли, надявах се, да не си спомниш за това. — Нина погледна плочката и се намръщи. — Добре. Ана или е била сестра на крал Артур, или не. Успокой се. — Тя затвори очи и започна да прехвърля през ума си всяко късче информация, свързано с обекта, което можеше да си спомни. — Бих казала… че е била.