Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Нина примигна.

— Ох, не ми харесват тези приказки — каза тя, но взе лопатата и продължи да копае.

Щом разчистиха пръстта около каменната плоча, Нина и Мичъл внимателно измъкнаха изпод нея камъните, на които лежеше, и леко я повдигнаха, като разкриха…

— Мили боже! — възкликна Нина. — Я ела да видиш!

Отдолу се показа тунел, тесен, но проходим, който се спускаше под Хълма. На един от камъните под плочата беше гравиран друг надпис на латински. Нина веднага разчете римските цифри.

— 1191 — каза тя. — Същата година, когато монасите от Гластънбъри твърдят, че са намерили гробницата на Артур в земите на абатството. Но това е истинската гробница… истинското съкровище.

Мичъл светна с фенерче в тунела.

— Тези подпори ми изглеждат доста несигурни.

Докато входът на гробницата беше направен от камък, подпорите на тунела бяха от дърво, вградено в стените от глина и пясъчник, и бяха капитулирали пред гниенето и влагата, просмуквала се от векове в земята.

Нина взе другото фенерче и погледна сама.

— Нали досега са издържали — каза тя, като се надяваше, че думите й няма да подействат като проклятие. Бързо докосна огърлицата си за късмет. — Стига някой да не ги ритне, всичко ще бъде наред.

— Не съм толкова сигурна — каза нервно Клоуи. — Мисля, че предпочитам да изчакам тук, да удържам фронта. Нали нямате нищо против?

Нина й се усмихна успокояващо, докато взимаше жълтата каска от раницата на Клоуи.

— Сигурно ще постъпиш най-правилно. Но ние трябва да проверим тунела колкото се може по-бързо, така че…

Мичъл измъкна втората каска, след което извади едното уоки-токи и го подаде на Клоуи.

— Нали знаеш как се използва? — Тя кимна с глава. — Чудесно. Ще ти разказваме с подробности какво намираме долу.

— Късмет! — пожела им тя, докато двамата събраха оборудването си и се спуснаха надолу по тунела.

— Благодаря, но се надявам да нямаме нужда от него — отвърна Нина.

Първото нещо, с което се сблъска, когато навлезе в тунела, беше миризмата, задушливата, просмукваща се във всичко воня на гнили растения. Клоуи беше казала, че целият район някога е бил блато, и тук определено миришеше така. Второто нещо беше, че въпреки своята теснота, тунелът очевидно не беше направен набързо. Той беше внимателно и усърдно издълбан в Хълма, стените му бяха гладки, а дървените подпори — поставени на равни интервали. Въпреки че беше скрита, монасите се бяха постарали да направят гробницата достойна за своя крал.

Зад нея, приведен ниско, Мичъл вдигна радиостанцията към устните си.

— Проба, проба. Доктор Лам, чувате ли ме?

— Високо и ясно — дойде отговорът. — Как ви се струва досега?

— С една дума ли? Смрадливо.

Нина се усмихна на съвсем ненаучния му отговор, след което се съсредоточи върху тунела, който лежеше пред нея. Достигнаха до подножието на хълма.

— Вече става по-равно. — Тя се спря, когато забеляза, че пътеката пред нея се разклонява. — Ха така…

— Какво има? — попита Мичъл.

— Навлизаме в лабиринта. — На стената на пътеката, която завиваше наляво, тя забеляза малка табела с гравиран надпис. — Подай ми радиото. — Мичъл се подчини. — Клоуи? Мисля, че имаме нужда от твоето експертно мнение. Пред нас има два пътя — левият е маркиран с плочка, на която пише „Моргана“.

— Известна като Моргана ле Фей — отвърна Клоуи по другото уоки-токи. — Според легендата това е сестрата на Артур. Какво пише на другия тунел?

— Нищо, и като че ли никога не е имало табела. По стената не се забелязват дупки, където би могла да стои, преди да падне. Какво мислиш?

— Не съм сигурна — каза Клоуи. — Само по себе си нищо не значи.

Нина освети и двата тунела с фенерчето. Изглеждаха й еднакви и свиваха рязко след няколко крачки.

— Май ще трябва сами да проверим накъде водят. — Тя погледна назад към Мичъл. — По морганиния, или не?

Той сви рамене.

— Не питай мен. Това е в твоята област.

— Да, знаех си, че всичко ще стовариш върху мен. Добре… Моргана — реши тя, като обърна глава към левия тунел.

Върху глинения под се беше образувала локва. Нина прецапа през нея и стигна до първия завой. Недалеч напред тунелът отново завиваше. Тук земята беше по-суха, въпреки че стените и дървените подпори имаха същия влажен блясък, както и в останалата част от тунела. Тя забави крачка, притеснена от нещо. Защо тук нямаше локви?

Мичъл се блъсна в нея.

— Какво има?

— Не съм сигурна, просто… — Тя поклати глава. — Да видим къде ще ни отведе.