Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Не, благодаря.

— Малко сладолед? Шоколадови бонбони? Сиренки?

— Не, благодаря! — Принудени да прекратят по-нататъшните разкопки заради липсата на светлина, те отново зариха плочата с пръст и се прибраха в къщата на Клоуи с намерението да се върнат на Хълма на следващата сутрин. Нина погледна към вратата на кухнята, откъдето се чуваше Мичъл, който говореше по телефона си. Беше казал на двете жени, че трябва да се обади, въпреки че Нина го заподозря в опит да се отърве от непрекъснатите опити на Клоуи да им предлага все повече храна.

Клоуи погледна с надежда към последното парче кейк.

— Надявам се, че нямаш нищо против…

— О, не, заповядай!

Мичъл влезе в стаята точно, когато Клоуи прехвърляше парчето в чинията си.

— О, свърши ли? Жалко.

— Можеш да вземеш това парче, ако искаш — предложи Клоуи. — Или малко сладолед? Сиренки?

— Не, благодаря.

— На кого се обади? — попита Нина и в този миг телефонът й иззвъня. — О, извинете ме. — Тя го извади от джоба си и видя номера на Чейс, изписан на екрана. Значи най-накрая се беше прежалил да й се обади! — Еди?

— Здравей, скъпа. — Гласът му все още звучеше печално, но поне вече не беше ядосан. — Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти?

— По-добре от преди. Виж какво, трябва да ти кажа нещо, но искам да ти го кажа лично. Всеки момент ще хвана влака за Лондон.

— За Лондон ли? Чакай малко, а сега къде си?

— В Борнмът. Трябваше да говоря и с Лизи. Все още ли си в хотела?

— Не, аз съм в… Съмърсет.

Пауза.

— Къде?

— Дойдох в Гластънбъри.

— Какво?

— Чуй ме, намерихме нещо! Под Хълма на Гластънбъри има нещо. Смятаме, че това е гробницата на Артур — намерихме входа!

Още една дълга пауза. След това:

— По дяволите, Нина! — Гласът му бе достатъчно силен, за да го чуят и другите в стаята. — Нали ти казах да не ходиш!

— Да, а аз ти казах, да не ми казваш какво да правя, Еди! Имаме работа за вършене, забрави ли — да намерим Екскалибур? Е, ние се занимавахме точно с това.

— Ние? И Джак ли е там?

— Да, Джак е тук — сопна му се Нина. Тя ги погледна. Смутената Клоуи разглеждаше с напрегнат интерес стенния часовник, докато Мичъл я гледаше с любопитство. — За бога, Еди. Затова ли се държиш толкова собственически, когато той е наоколо? Все едно си царят на положението!

Той сумтя ядосано известно време.

— Виж какво, просто се върни в Лондон, чу ли? Трябва да поговорим.

— Ще трябва да изчака до утре. Тази нощ оставам тук.

— С Джак?

Нина раздразнено стисна зъби.

— Да, Еди, с Джак.

— Край. Идвам при вас. Лизи, трябва ми колата ти. — Нина чу как Елизабет му казва, че в никакъв случай няма да му я даде. — Добре тогава, ще си хвана такси! Къде се намирате?

— Еди, не ставай смешен — виж какво, нямам никакво намерение да говоря с теб, докато не спреш да се държиш като дете! Разбра ли? Ще говорим утре, като се вземеш в ръце. — Тя натисна бутона за прекъсване на връзката, преди Чейс да успее да каже нещо. — Аггрррх!

— Аз, ъъъ, ще заредя чиниите в миялната машина — припряно рече Клоуи, и бързо разчисти масата. Скри се в кухнята, като остави Нина и Мичъл сами.

— По дяволите! — Нина замахна с телефона към масата, но си спомни, че е гост тук, затова се задоволи да удари с него по бедрото си. — Бях забравила до каква степен е способен да ме ядоса. Понякога се чудя какво, за бога, намирам в него.

— Предполагам, че противоположностите се привличат — каза Мичъл. Той протегна ръка и успокояващо я потупа по рамото.

— Да, но на моменти той е прекалено противоположен! За бога, аз съм сгодена за този мъж, но едва ли имаме нещо общо! Понякога се притеснявам, че… — Гласът й секна.

— Какво?

— Не би трябвало да говоря за това. Проблемът си е мой, няма нищо общо с теб. Може би дори не искаш да ме слушаш.

Той я погледна съчувствено.

— Може би ще успея да ти помогна.

Нина сбърчи лице.

— Знам ли, просто… Притеснявам се, че може би сме твърде различни! — избъбри тя и признанието й донесе едновременно облекчение и вина.

— Смяташ, че ако се ожените, бракът ви няма да потръгне?

— Точно така! Еди вече е бил женен и… Е, може би това не е най-подходящия пример за провален брак, но двамата със София поне бяха от една държава.

— Разговаряла ли си с него за това?

— Да, бе! — изсмя се Нина. — За да говори за чувствата си, без да си прави глупави шеги с тях, Еди трябва да се намира пред очите на смъртта. — Тя изръмжа раздразнено. — Какво да правя сега! Ти премина ли през такива колебания преди да се ожениш?