Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Той помръдна. Не нагоре или обратно към входа, а надолу, дълбоко в мрачните води. Нина искаше да се възпротиви, но единственото, което можеше да направи, е да се държи за колана му, докато съскането в ушите й премина в рев…

Мичъл отново смени посоката — и започна да се изкачва.

Маховете му станаха по-резки, не толкова ритмични, по-трескави. Нина усети как издигащият се тунел се стеснява, крайниците й се удряха в стените, докато двамата се издигаха нагоре към фаталния край или…

Въздух!

Мичъл изскочи на повърхността и веднага сграбчи Нина за ръката, за да я издърпа нагоре. Тя зина, за да си поеме дъх…

И се закашля. Въздухът въобще не беше чист.

Камерата, в която бяха попаднали, беше пълна с газ.

Когато стигна до Хълма на Гластънбъри, Чейс вече беше много ядосан. След като така и не успя да убеди Елизабет да му даде колата си, той беше принуден да хване влака от Борнмът, монотонно пътуване, по време на което бе принуден да направи две прекачвания, а на всичкото отгоре Гластънбъри се намираше на почти десет мили от най-близката гара и за финал той трябваше да плаща и скъпото такси.

Раздразнението му се засили, щом веднага след пристигането си осъзна, че дори не знае къде е Нина. Най-вероятно някъде под хълма, но когато го зърна със собствените си очи, той се изненада, че хълмът е доста по-голям, отколкото бе представен в пътния атлас на Елизабет. Подбирайки внимателно пътя си през полето, минирано от преминаващите крави, той започна да обикаля странното терасовидно възвишение, докато не забеляза нещо на второто ниво. Подмина още две крави, докато се изкачваше нагоре и се озова пред пълничка русокоса жена, която седеше на земята, в оградено с раирана лента място. Щом го забеляза, тя спря да яде сандвича си и го погледна със съмнение.

— Здрасти — каза Чейс. — Дали случайно не сте виждали една американска археоложка наоколо? Около метър и седемдесет, червенокоса, голяма досадница?

Жената се изправи.

— А вие да не би случайно да сте Еди?

— Случайно съм — отвърна Чейс. Нямаше никаква следа от Нина или Мичъл — но дупката, която жената пазеше, му даде много добра представа къде могат да бъдат. Раздразнението му се засили. Нина тотално го беше пренебрегнала. Отново.

— Здрасти. Аз съм Клоуи, Клоуи Лам. Доктор Клоуи Лам. — Тя протегна ръка.

Чейс се ръкува с нея.

— Еди Чейс — представи се учтиво и погледна в дупката.

— Тя е вътре, нали?

— Да, заедно с Джак.

— О, с Джак значи. Чудесно.

Клоуи смутено погледна встрани — не желаеше да се замесва в каквито и да било лични спорове.

— Да, те направиха някои много интересни открития. Но от известно време не съм говорила с тях. Нямаме връзка. — Тя му показа уоки-токито.

— И защо?

— Ами тя каза, че са стигнали до наводнен тунел и смятат да го преплуват.

— Там долу е наводнено? Ох, мамка му! — Клоуи се стресна от ругатнята му, но той не й обърна никакво внимание. Забеляза фенерчето сред купчината вещи, струпани край дупката и го взе. — Човек да не посмее да я заведе някъде!

— Ъъъ, Еди? Господин Чейс? — каза нервно Клоуи, докато той се спускаше в дупката. — Вие също трябва да внимавате. Там долу има капани.

— Капани ли?

— Да, изглежда са били направени, за да спират хората, които са поемали по грешния път към изпитанието на Нивиен…

— Чакайте малко, какво казахте? — избъбри Чейс. — Това място е пълно с капани, има някакво изпитание, а вие не сте ги чували от сума ти време? Мили боже! Вече може да са мъртви!

— Съжалявам, съжалявам! — проплака Клоуи. — Въобще не се сетих за това, Нина като че ли знаеше какво прави!

— Да, обикновено е така — докато не започнат експлозиите!

— Наистина съжалявам — повтори Клоуи още по-уплашено.

Чейс си пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, вината не е ваша. — Той освети дупката с фенерчето. — Само ми кажете как да ги настигна.

Раздиран от суха кашлица, Мичъл излезе от водата, влачейки Нина подире си. Земята беше мека и кална и жвакаше под краката им.

Фенерчето беше оцеляло след подводната им одисея и все още светеше. Лъчът му освети друга камера, по-малка от онази в другия край на тунела — с огромно каменно лице, изсечено в задната й стена.

— Мерлин — досети се Нина.

Гневът на Мерлин ще порази онези, които видят лицето му…

Но тя беше видяла лицето му, което беше изкривено в подигравателна усмивка. И поне досега не се беше случило нищо.

Все още кашляйки, тя се запрепъва към каменното лице, краката й затъваха в лепкавата кал. Миризмата на метан се засилваше, при всяка нейна стъпка от разлагащата се мръсотия се вдигаше облак газ.