Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Но в абатството, или поне онова, което беше останало от него, цареше единствено спокойствие, сивите каменни стени бяха толкова потъмнели от времето, че изглеждаха просто като естествена част от пейзажа, като скала или река.

— Страхотно е, нали? — каза спътницата им. Доктор Клоуи Лам беше червендалеста, едра жена, малко по-възрастна от Нина, със сламеноруса коса, вързана на опашка в почти пълно копие на прическата на Нина. — Жалко, че е било унищожено. Хенри Осми може да е един от най-важните владетели в английската история, но е бил същинско бедствие за манастирската архитектура!

— И въпреки това все още изглежда невероятно — каза Нина и се спря, за да направи снимка на останките на две все още извисяващи се колони пред сводестия вход на сградата на бившия църковен хор. На мястото на някогашните каменни плочи сега растеше трева, ниско окосената поляна стигаше до остатъците от източната стена.

— Но едва ли може да се сравни с някои от местата, на които сте била — каза Клоуи. — Ами Атлантида! За една нощ преобърнахте из основи историята и археологията — и след това го направихте отново, когато открихте гробницата на Херкулес! — И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. — Да си призная, бях много изненадана, когато АСН поиска помощта ми. Честно казано, се чувствам доста притеснена във ваше присъствие.

— О, господи, недейте! — отвърна смеейки се Нина. — Когато стане въпрос за легендата за Артур, аз знам съвсем малко повече от онези, които са гледали „Монти Пайтън и Светия граал“. — Скромността й беше престорена, предвид последните проучвания, които беше направила по въпроса, но тя реши, че един притеснен учен ще извлече само ползи от малко гъделичкане на егото. — Имаме нужда от някой, който е специализирал по въпроса — особено във връзка с Гластънбъри.

Клоуи се усмихна.

— Е, да се надяваме, че ще успея да помогна. А това е идеалното място, откъдето да започнем. — Тя посочи един надпис в горната част на каменния правоъгълник, който се очертаваше в тревата.

— „Тук се е намирал гробът на крал Артур — прочете Мичъл. — Смята се, че през 1191 година телата на крал Артур и неговата кралица са били намерени край южната страна на църквата на Девата…“. Само се смята ли?

— За съжаление тук, в Гластънбъри, много от нещата, свързани с крал Артур, само се смятат за истина. Монасите от манастира са били… да кажем, че са се ползвали с не до там добро име — довери им Клоуи, като се огледа, сякаш можеха да я чуят. — Били са изключително способни в превръщането на легендата в злато. Например сега Светият граал е неразривно свързан с мита за Артур — но до дванайсети век, когато Робер дьо Борон написал „Йосиф от Ариматея“, двете са нямали никакви допирни точки.

— Не става въпрос за онзи Йосиф, нали? — попита Мичъл. — Йосиф на Мария?

Нина поклати глава.

— Йосиф от Ариматея е човекът, който дарил своята гробница, за да погребат в нея Исус след разпъването му на кръста. Христос му се явил и му връчил Светия граал, който Йосиф донесъл в Британия при едно от поклоненията си.

Клоуи кимна с глава.

— Тъй като абатството вече било свързано с Йосиф заради историята със Светия трън — тя погледна към онази част от двора, където се смяташе, че поклонникът е посадил глогиново дърво, — монасите се възползвали от това и обединили двете съвсем различни легенди.

— Така с един куршум са ударили два заека — осъзна Мичъл. — Християните идват тук по стъпките на Йосиф, а британците идват да се преклонят пред легендарния си крал — и двете групи правят щедри дарения на абатството.

— Точно така. Гластънбърското абатство е второ по богатство след Уестминстър. — Клоуи отново погледна към надписа. — И сега двете легенди са неразделни. Но всъщност по-голямата част от онова, което определяме като легендата за Артур, всъщност представлява същото — или е свързана с материал от други източници, или просто е измислена от поетите романтици от дванайсети век.

— Като Ланселот например — подхвърли Нина.

— Ланселот не е бил истински? — изуми се Мичъл.

— Боя се, че не — отвърна Клоуи. — За пръв път се е появил в една поема на Кретиен дьо Троа през 1160 година — преди това никъде не се споменава за него.

— Уф… — изпъшка разочаровано той. — Дотук с легендите. Сега остава да ми кажеш, че и кръглата маса не е съществувала. — И двете жени го погледнаха с извинение. — О, стига де!

— Никой не е и чувал за кръгла маса преди Робърт Уейс да я спомене през 1155 година в своя „Роман за Брут“ — каза Клоуи.