Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Как?

— Няма значение. Но щеше още да е жива, ако не я бях замесил. И това ме накара да осъзная, че си била права — за това, че обръщам гръб и бягам, вместо… вместо да приема факта, че съм изгубил някого — каза той, като признанието му причини почти физическа болка. — Но този път не можех да си тръгна. Трябваше да отида при двама души, приятели, — и трябваше да им кажа, че дъщеря им е мъртва. И че за това съм виновен аз.

— О, господи — меко рече Елизабет. — Съжалявам.

— Няма за какво ти да съжаляваш — през цялото време си била права. Наистина избягах, когато мама умря. Но досега просто не можех да го призная. И… по дяволите! — Той се обърна и удари с юмруци по масата. — Тръгнах си веднага след погребението и се записах в армията без дори да се обърна назад и те оставих сама да се оправяш с всичко, с татко, да зарежеш ученето… Господи, нищо чудно, че ме мразиш.

— Не те мразя, Еди — каза Елизабет, като прекоси стаята и отиде до него. Тя колебливо вдигна ръка и я положи върху неговата. — Ти си ми брат. Това не означава, че одобрявам нещата, които си свършил… но никога не съм те мразила.

— Добре, но аз така или иначе обърках живота ти, нали? Ти беше умницата в семейството, канеше се да учиш в университета, а трябваше да се откажеш от всичко, за да се оправяш с нещата у дома…

— Ако животът ми се беше развил по друг начин — каза твърдо Елизабет, — нямаше да имам Холи. А нея не бих заменила за нищо на света. — Тя го стисна за ръката. — Съжалявам за приятелката ти, Еди. Знам, че се чувстваш виновен за това — но човек винаги чувства вина, когато някой близък си отиде. Същото се случи и с мен, когато мама умря, въпреки че не можех да направя нищо, за да променя нещата. Тя беше болна от рак, как да се справиш с това?

— Но аз не се чувствах виновен — възпротиви се Чейс. — Просто си тръгнах и се записах в армията, защото без мама в тази къща аз вече не виждах никаква причина да оставам тук. Бях твърде зает с тренировки, за да почувствам вина. Скрих се от нея. Но този път не мога да се крия. Трябваше да се изправя срещу нея.

— А това боли.

Той се засмя горчиво.

— Да, мамка му, адски боли.

— Еди — каза меко тя, — в това няма нищо лошо. Знам, че през всичките тези години си бил един корав, безстрашен супер войник, но освен това си и човешко същество, ти си все още малкият ми брат. През цялото време тези чувства са били в теб, но ти просто си ги потискал. Щеше да е тревожно ако нямаше какво да потискаш, ако наистина не ти пукаше. Но аз знам, че ти не си такъв човек.

Той не знаеше какво да каже. Вместо това се изправи мълчаливо, размишлявайки върху думите й.

— Разговаря ли с Нина за това? — попита Елизабет.

— Не — въздъхна Чейс. — Аз не… Не знам какво да й кажа.

— Просто й кажи как се чувстваш. Тя заслужава да го знае. Нали ще се жениш за нея — тя трябва да познава истинската същност на съпруга си.

— Ами ако изгубя и нея? — каза Чейс. — Ако и нея не успея да защитя? Няма да го понеса, няма да се справя!

Тя отново стисна ръката му.

— Еди, не знам какво си мислиш, но работата ти не е да защитаваш всички.

— Напротив — настоя той. — Това ми е работата.

— Ти ще бъдеш съпруг на Нина. Не неин бодигард. Знаеш много добре, че трябва да й кажеш всичко това.

— Знам, знам — призна Чейс. — Но въпреки това ми е трудно. Не съм много добър в тези неща.

— Справяш се доста добре… — Имаше лека хумористична нотка в гласа й, безмълвно разбирателство между роднини. — … Като се има предвид, че все пак за пръв път говориш за чувствата си.

— Все трябва да ме клъвнеш, а? — сопна й се Чейс, но в неговия глас също се промъкна шеговита нотка.

— Това е някакъв напредък. Може би трябва да се обадиш на татко.

— Това вече не е смешно.

— Да, някак си предчувствах, че така ще стане. — Тя пусна ръката му. — Но определено трябва да говориш с Нина.

— Ще го направя — отвърна той. — Просто ми трябва малко време, за да обмисля какво точно да й кажа.

— В такъв случай поне се разположи удобно. Хайде де, върви оттатък и се настанявай. — Тя кимна с глава към вратата. — Ще ти направя чай.

Най-накрая Чейс успя да изобрази някаква усмивка.

— Благодаря ти… Елизабет.

След двайсетина минути бързо ходене Нина, Мичъл и Клоуи стигнаха в подножието на Хълма. Въпреки че щяха да минат по възможно най-лесния път до кулата на върха, Нина осъзна, че той е доста стръмен. Още по-стръмната алтернативна пътека по северния склон беше по-подходяща за кози, отколкото за хора.