Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— Според теб няма да е в безопасност? — попита Мак. Чейс отново поклати с глава. — Тя познава рисковете.

— Според мен не си заслужава.

— Тя не мисли така.

— Което не означава, че е права.

— Щом се тревожиш толкова, защо не отидеш с нея?

Чейс отново отпи от халбата, след което я тръсна на масата.

— Защото въобще не искам да ходи! Но нея това не я интересува — навила си е на пръста да отиде. — Той се намръщи. — С Джак Мичъл. Жестоко се скарахме заради това.

— Мъжът, когото видях у сестра ти?

— Да, същият. Високият, смугъл и привлекателен тип. — Чейс се свлече обратно в стола си и изпусна една дълга въздишка, изразяваща безсилието му.

Мак се наведе напред и му каза със строг глас:

— И все пак Джак Мичъл не е проблемът, нали? Не той е причината да седиш в тази скапана кръчма и да се наливаш посред бял ден.

Известно време Чейс не каза нищо.

— Всъщност не — най-накрая отвърна той.

Изражението на Мак подсказваше, че той вече знае отговора, но въпреки това зададе очевидния въпрос:

— А какво тогава?

Нова пауза.

— Мици. Аз никога… Досега не съм губил човек, който е под моя защита. И не само за това, че е мъртва, и преди съм губил приятели, но… но не по този начин. Това нямаше да се случи, ако не я бях замесил.

— Значи обвиняваш себе си?

— Че кой друг?

— Човекът, който е натиснал спусъка — отвърна Мак. — И най-вече човека, който е изпратил стрелеца. Тях трябва да нараниш, не себе си.

Чейс повдигна вежди.

— Да не би да ми казваш, че трябва да отмъстя? Не ми звучи твърде професионално.

— Ако все още смяташ, че Нина е в опасност, тогава мисията ти още не е приключила. Тези хора са врагове, Еди. Вече са го доказали. Според мен елиминирането на всяка заплаха за мисията оправдава всички средства.

Чейс се изсмя горчиво.

— Моята мисия? Това е мисията на Нина, не моята. Тя просто ме взе със себе си, а сега дори вече не ме иска.

— Дори ти не си вярваш на приказките — каза твърдо Мак. — Тя те обича. А аз знам, че и ти я обичаш.

— Точно това е проблемът! Достатъчно ужасно бе, че изгубих Мици, ами ако изгубя и Нина? — Гласът му секна. — Обичам я. Толкова много я обичам, че умирам от страх да не я загубя. Наистина ме е страх. Не знам какво ще правя тогава.

Той наведе глава. Известно време Мак го гледаше мълчаливо, след това протегна ръка и я положи върху неговата.

— Това не трябваше да ми го казваш на мен.

— Знам, но аз… Не знам какво да й кажа. Не искам да ме вижда в това състояние.

— В какво състояние? Пиян?

Чейс вдигна глава.

— Не, за бога, и преди ме е виждала пиян. Не, имам предвид… нали знаеш. — Гласът му се снижи до шепот и признанието му едва се чу през шума в залата. — Слаб.

Мак се наведе към него и го погледна напрегнато.

— Еди, ти ще се ожениш за нея. Тя ще те вижда във всякакво състояние, не зависи от това, дали ти харесва или не. „И за добро, и за лошо“, нали така беше? Та ти беше женен за София, за бога, — знаеш много добре, че скандали има във всеки брак. Няма къде да се скриеш — или ще се изправиш лице в лице с всички проблеми, или просто ще им обърнеш гръб и ще си тръгнеш. А аз не съм останал с впечатлението, че си човек, който би обърнал гръб на нещо. Както винаги съм казвал в полка — „Бой до край“. И ти винаги се биеше.

— Невинаги — отвърна Чейс, още едно изречено с половин уста признание. — Едва след като ти ме научи. Преди да те срещна имах една битка, която… от която просто си тръгнах. А не трябваше. — Той се замисли. — Нина беше права.

— За кое?

— За семейството. Тя каза, че е жалко, че не се разбирам с моето. И не трябва да е така. — Той се изпъна. — Да, трябва да поговоря с Нина и ще го направя. Но първо трябва да поговоря с един друг човек.

— Кой?

— Сестра ми. Всичко това ме накара да осъзная, че трябва да й кажа нещо. Лично. — Той погледна към чашата си. — Но ще трябва да хвана влака. Едва ли ще мога да наема кола, след като съм пил — ако изобщо някой се съгласи да ми даде някоя след онова, което се случи с последната.

Топло слънце в късния следобед, кристално синьо небе без нито едно облаче и зашеметяваща зеленина навсякъде… и това беше черешката на тортата за Нина, когато тя навлезе сред руините в сърцето на парка.

— Господи, каква красота!

— Обаче плаче за ремонт — пошегува се Мичъл.

Двамата стояха насред земите на абатството Гластънбъри, истински оазис на спокойствието, заобиколен от каменни стени, издигащ се в средата на самото Гластънбъри. Селото, което се намираше на около 120 мили западно от Лондон, представляваше странна смесица от ежедневно и екзотично — обикновените магазини и офиси деляха улиците с аванпостове на „движението за пробуждане“, Ню Ейдж и безсрамни капани за туристи; жонгльори, улични музиканти и хипита се смесваха с местните жители, които носеха своите ежедневни покупки и игнорираха пъстроцветната чудатост, която ги заобикаляше, с традиционната британска резервираност.