Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

— През 1260 година — каза Нина, спомняйки си какво й беше казал Руст.

— Да. След като мамелюците отблъснали монголите, които били завладели Сирия, те насочили вниманието си към земите, които били окупирани от християните. Областта, която се намирала под контрола на Петер, била малка и доста изолирана, и се намирала край сегашната граница между Сирия и Йордания, така че представлявала лесна мишена. Петер нямал друг избор, освен да замине за Светите земи, за да я защити. Според легендата той се справил смело с безброй препятствия, преди да се изправи пред водача на мюсюлманите, чието име било Мохамед Явар. Когато започнал двубоят между тях, Петер надделявал, докато Явар не нанесъл щастливия удар, който счупил мечовете и на двамата. Явар взел счупеното острие на Петер и го убил с него, като после го запазил като трофей.

Нина усети как я обзема вълнение; независимо от опасенията й, посещението в Коронея вече даваше резултати, които потвърждаваха проучванията на Руст.

— Знаете ли къде се намира острието?

— Не — отвърна Георгиадис, поклащайки глава. — Някъде в Йордания или Сирия най-вероятно. Техните историци сигурно имат повече информация за Явар, но нашите данни са събрани единствено от оцелелите хора на Петер. Никой не знае със сигурност дори къде точно се е провела битката — както знаете, картите по онова време не са били съвсем точни.

— Разбирам. — Ентусиазмът й бързо бе попарен… но все пак бяха научили нещо, че трябва да намерят две парчета от Калибърн преди руснаците. И ако рисунката на цветното стъкло представяше точно меча на Петер, то тя веднага щеше да разпознае острието, щом го види някъде.

Ако го види.

— И така, какво мислите? — попита Мичъл. Те бяха благодарили на Георгиадис за помощта и си бяха тръгнали от замъка, а сега седяха пред едно малко кафене на централния площад в селото и размишляваха върху онова, което бяха научили досега. — Убедихте ли се, че все пак Руст може и да се е оказал прав?

Нина се усмихна на шеговитото предизвикателство в гласа му.

— Добре, признавам, че онова, което той ми разказа за пътя, по който е поел мечът, като че ли е вярно. Поне дотук. Но ще са необходими доста по-сериозни доказателства за това, че той е притежавал магически сили.

— Единствената му магия се обяснява със закона на Кларк.

Тя отново се усмихна.

— Да не би да имаш предвид, че DARPA е разработила технология, която може да се сметне за магия?

— Нямам право да говоря за това — каза Мичъл, но зад каменното изражение на лицето му прозираше усмивка.

— Какъв е този закон на Кларк? — попита разсеяно Чейс, като отмести поглед от паметника в центъра на площада.

— Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия — цитира Нина. Чейс я погледна безизразно. — Артър Кларк? Прочутият писател и учен? Написал „Една одисея в космоса през 2001 година“? Изобретил комуникационния сателит?

— А, чакай малко, мисля, че се сещам за кого говориш — каза Чейс. — Когато бях дете той водеше едно предаване по телевизията за кристалните черепи и разни паранормални неща. Разхождаше се по брега, облечен с един шушляк и обясняваше, че всичко това било глупости.

Нина въздъхна с преувеличено възмущение и се обърна към Мичъл.

— Може би е истина онова, което казват за Британия и Америка. Две нации разделени от общ език. И странни телевизионни сериали.

— Да, но бритите се развиха неимоверно — измислиха Монти Пайтън, тъй че не ще да са чак толкова зле — отвърна Мичъл. Този път беше ред на Чейс да изсумти саркастично. — Но да се върнем на това, заради което сме тук, картината на прозореца. Мога да заявя, че пламтящият меч определено може да се смята за нещо необичайно. Освен това съответства на думите на Руст, че Екскалибур избухвал в пламъци, когато Артур го държал.

— Но защо само Петер е можел да го запали, а не и другите? — попита Нина. — Човек би предположил, че Ричард Лъвското сърце или императорът на Свещената римска империя биха притежавали такава сила, а не някакъв си невзрачен рицар.

— Може би е свързано с линиите на земната енергия? — промърмори Мичъл. — Може би наблизо минава една такава… Но — продължи той, — ако не намерим нищо, това няма никакво значение. И така, с какво разполагаме?

— Ами острието е някъде в Близкия изток и… това е — каза Нина. — Мисля, че трябва да отидем там и да говорим с някой, който познава местната история, както предложи Ставрос.

— Не мисля, че в Йордания ще имаме проблеми да открием онова, което ни е нужно — каза Мичъл. — Обаче Сирия ще бъде по-голям проблем. Не са ни особено големи почитатели.