Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Около три хиляди фута, изчисли го най-накрая той. Щеше да има видимост до над шейсет мили — ако въобще имаше какво да се гледа. Мичъл едва ли би искал наблизо да има други морски съдове, които да видят когато стреля с оръжието. Въпросът беше дали ще успеят да прелетят достатъчно разстояние, за да достигнат до някой кораб в района.

Глайдуингът продължи да се издига. Хиляда фута и нагоре. Чейс усещаше как сърцето на Нина тупти — бързо, уплашено… но ритъмът му постепенно се забавяше.

Но не защото се успокояваше. Защото беше започнала да замръзва от ледения вятър.

— Не ме оставяй! — извика той. Ръката й се вкопчи в него. Но студът така или иначе щеше да вземе своето — дори той не би могъл да издържи вечно. Години бяха изминали от времето, когато беше тренирал оцеляване в такива условия.

Минутите минаваха, висотомерът продължаваше да се покачва, двигателите виеха. Не оставаше много гориво. Чейс избърса очите си и разбра, че сълзите му замръзват на лицето. Дори едва усети докосването, нервите му бяха станали безчувствени.

Три хиляди.

На китката му проблесна червена светлина. Предупреждение за горивото. Оставаше една минута или трийсет секунди, или десет? Не знаеше. Но с издигането беше свършено, предстоеше дългото плъзгане надолу, към черната неизвестност…

Светлини!

Някъде далеч напред, малко съзвездие в синьо и жълто. В почти непрогледната тъмнина беше трудно да се прецени разстоянието, но Чейс се съмняваше, че ще е повече от двайсетина мили. Дали глайдуингът щеше да успее да ги отнесе до там?

Нямаше друг избор, освен да го разбере по трудния начин. Той направи вираж и се изравни с кораба.

Двигателите се закашляха и спряха. Единственият шум, който се чуваше, беше воят на вятъра.

Той усети как ръцете на Нина се отпускат.

— Нина, не заспивай! — изкрещя той. — Пред нас има кораб, ще успеем! — Не беше сигурен в това, но дори и да лъжеше, тя нямаше как да го опровергае.

Висотомерът вече отчиташе снижаване. Той се изпъна назад колкото можеше, опитвайки се да запази височината, но без двигателите спускането беше неизбежно.

Две хиляди фута. Светлините все още бяха надалече, но се приближаваха, съзвездието вече приемаше желаната форма.

По-малък от „Аврора“, корабът може би се намираше и по-близо, отколкото бе предполагал. Траулер?

По-близо. Хиляда и петстотин фута. Нина се беше от пуснала съвсем върху въжетата, хватката й отслабваше, ритъмът на сърцето се забавяше. Неговото лице бе станало абсолютно безчувствено, същото беше на път да се случи и с протегнатите му ръце.

Хиляда фута. Разстоянията между светлините започнаха да се изпълват с по-плътни цветове, корабът изникна от мрака като във филм. Петстотин. По-близо. Четиристотин, три…

Нина се отпусна съвсем. Той се опита да запази позицията си, но ръцете и краката й се подмятаха от вятъра и ги забавяха. Двеста, сто, продължаваха да падат бързо…

Корабът се устреми към тях, право напред една мачта изскочи от мрака. Чейс зави встрани, губейки височина. На палубата се виждаше нещо, купчина мрежи с нещо блестящо сред тях. Той се насочи към тях, последен шанс, преди да ги прелетят и да паднат във водата…

Блъснаха се в мрежите. Крилата изтрещяха и се счупиха, но Чейс вече беше обгърнал Нина с ръце, за да я защити от удара в голямата купчина риба, разпръсквайки току-що уловената треска по цялата палуба. Другият край на мрежата беше захванат в една лебедка; те се плъзнаха към нея, преди отново да се озоват сред пляскащите с опашки риби.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Чейс. Може и да не усещаше нищо, но обонянието му си беше наред. — Каква смрад! — Той се огледа и забеляза група рибари, които го гледаха втрещени.

Нина се размърда в прегръдката му.

— Нина! Добре ли си? Нина!

— Еди… — прошепна тя замаяно, като отново се размърда — този път, за да облегне глава на гърдите му с изражение на задоволство, със затворени очи. Но това не трая дълго. Носът й се сбърчи и тя се намръщи. — Каква е тази миризма?

Чейс се засмя облекчено и я прегърна. Погледна към рибарите, които се събираха около мрежата.

— Здрасти, момчета — рече той. — Случайно да имате път към Англия?

Англия

— … Така че за мен е чест да стоя тук до откривателката на гробницата на крал Артур, жената, която още веднъж пренаписа учебниците по история… доктор Нина Уайлд.

— Благодаря ви, господин премиер — каза Нина, изчервявайки се от аплодисментите, които съпровождаха куцукането й до микрофона. Бяха се погрижили добре за раната й и я бяха уверили, че с времето ще се възстанови напълно, но от случката бе минала по-малко от седмица и кракът все още я болеше.