Анди Макдермът - Тайната на Ескалибур

Мичъл му се ухили в отговор.

— Хей, че как иначе ще успяваме да вдигаме стойността на акциите на нашите военнопромишлени комплекси на всеки четири месеца? Както и да е, едва ли ще влезе на въоръжение по-рано от пет години, дори десет. Нали знаеш висшите офицери колко мразят промяната. Дори да е към по-добро.

Чейс сви рамене и остави автомата.

— Благодаря, но мисля, че ще се придържам към добрата стара школа.

Мичъл поклати глава.

— Не и в тази мисия. Има и една друга причина да поискам тези неща. Когато системата за геоенергия на Васюкович заработи — което ще стане в мига, в който получи Екскалибур, — тя ще генерира огромно магнитно поле. Ако влезеш там със стоманен пистолет, той ще излети от ръцете ти. — Той потупа с ръка по корпуса на ХМ-201. — Това бебче е направено от полимери и керамика, нищо магнитно. Дори електрониката е защитена. Когато машината на Васюкович заработи, само един вид оръжия ще могат да функционират там. И те ще бъдат в нашите ръце.

— В твоите, искаш да кажеш — поправи го Чейс. — Не мога да си представя как Круглов ще ми позволи да отида там, въоръжен с това. Което ме кара да се чудя ти как се каниш да влезеш там?

Мичъл посочи към друг куфар.

— Още една от играчките на DARPA. — Той погледна към часовника си. — Всъщност… Трябва да започна да я подготвям, затова имам нужда от помощта ти.

В куфара имаше нещо, което приличаше на голяма твърда раница. Мичъл пъхна автоматите в някакво вътрешно отделение, след което навлече един черен костюм за летене и дръпна ципа. После, с помощта на Чейс, метна голямата раница на гърба си.

— Последното нещо, което създадохме за въздушни спецоперации — каза Мичъл, докато закопчаваше уреда за електронно управление на китката си. — И то влиза на въоръжение в армията догодина. Това е глайдуинг — искахме да го наречем Батуинг, но сигурно щяхме да имаме проблеми при патентоването. Може да носи един морски тюлен и цялата му екипировка. Щом премина в свободно падане, крилата се разтварят — те са направени от карбонови нишки, — и аз мога да измина, плъзгайки се, много по-голямо разстояние, отколкото с обикновен парашут. — После продължи с мазния глас на рекламен говорител. — Почакайте, има още!

— А това двигатели ли са? — попита Чейс, забелязвайки цилиндричните подутини от двете страни на раницата.

— Да. Мини турбоджетове, издържат до 140 килограма товар. Горивото стига за около 15 минути полет, но аз мога да ги включвам на етапи, за да набирам височина и да се плъзгам. А когато реша да се приземя, просто отварям парашута. Добрият пилот може да се приземи върху петдесетфутова цел от разстояние над сто мили.

— А ти добър пилот ли си?

— Горе-долу. Управлението е много интуитивно — просто си представи, че си Супермен. — Той се усмихна, след което отново стана сериозен. — След като скоча от самолета, мога да се приземя до съоръжението на Васюкович, без никой да разбере. След това ще намеря теб и Нина.

— А как стои въпросът с изтеглянето? Как ще се махнем от там? — Едно от исканията на Васюкович беше самолетът да излети обратно към Москва веднага, след като остави Чейс и бъде претърсен за неканени гости.

— Всичко е обмислено. Довери ми се.

Чейс не обичаше да бъде оставян в неведение — особено когато на карта бяха заложени неговия живот и този на Нина — но сега беше ясно, че Мичъл няма намерение да му казва предварително каквото и да било. Евентуално навлизане на американски самолет във въздушното пространство на Русия би обяснило потайността му — Чейс не би могъл да разкрие нещо, за което не знае.

Мичъл приключи със затягането на каишите, след което извади един шлем за глава.

— Така, преди да скоча, ще изхвърля куфарите, за да не се чуди никой какво е имало в тях — а ти ще трябва да затвориш вратата след мен. Гледай да не паднеш!

— А ти гледай да дръпнеш въженцето на парашута преди да достигнеш земята — отвърна му ухиленият Чейс. — Знаеш ли, за моряк не си чак такъв задник.

— Напротив, задник съм — отвърна Мичъл — Просто служа на правилната страна. — Той тупна Чейс по рамото, след което си сложи шлема, а пилотът обяви една минута до скока. — И така, започваме!

Той се приближи към люка, а Чейс отнесе празните куфари и се привърза към стената.

— Трийсет секунди! — извика пилотът.

— Ще се видим долу — каза Чейс и дръпна ръчката за отваряне.

Шумът и вятърът бяха ужасяващи — въпреки че забавяше скоростта си и се снижаваше, Чесната все пак летеше със скорост от над двеста възела на височина от девет хиляди фута. Вкопчен в рамката на вратата, Мичъл избута куфарите навън, след което се хвърли в тъмнината. Попътната струя го повлече, като едва не го блъсна в крилото на самолета.