Лили Джърмейн - Пет мили

— Хей — каза Джейс, щракайки с пръсти пред лицето ми със свободната си ръка, — кажи ми истината, вместо да ме лъжеш отново.

Не беше от значение, нали? Нямаше как да свърже Елиът с Джулиет.

— Някога ме обичаше — отвърнах искрено. — След това ме напусна.

Натискът му се отпусна леко и аз се задъхах, стискайки с пръсти рамото му, докато очите ми започваха да се пълнят със сълзи.

Нещо завибрира на бедрото ми и от джоба на Джейс се чу пронизващо силно звънене.

С раздразнено изражение той извади телефона от джоба си и хвърли един бърз поглед към екрана.

— По дяволите — промърмори и отстъпи назад. Продължи да ме държи на мушка, без да отмества очи от моите.

— Не мърдай — нареди, след което плъзна пръста си по екрана и вдигна телефона до ухото си.

— Какво намери? — прогърмя гласът му, а от другата страна се дочу оживен говор. Другият човек явно имаше доста неща за казване, и ако съдех по изражението на Джейс, имах странното усещане, че гласът говореше за мен.

Изражението му премина през гневно, към заинтересовано, след което стана напълно объркано.

— Бил е той? — попита той човека от другата страна. — Благодаря ти.

Затвори и натика телефона си обратно в джоба, а очите му горяха с нещо необяснимо. Объркване, да, но имаше и нещо повече, някаква дълбоко заровена мъка, която напираше да излезе на повърхността.

В този момент знаех, че подозираше истината. Беше там, в начина, по който погледът му се спускаше към покритото ми бедро и се връщаше към очите ми. Буквално можех да видя как правеше изчисления наум и как всички парченца от пъзела си идваха на мястото. Но в същото време знаех, че си мислеше, че халюцинира. Че аз не можех да съм тя. Че тя никога не би направила нещата, които аз бях извършила. Че аз и тя изобщо не си приличахме.

— Джейс… — започнах аз, но той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Сега е мой ред да говоря — каза сериозно, а очите му зашариха трескаво и паникьосано по тялото ми, но без значение накъде поглеждаше, винаги връщаше погледа си обратно върху бедрото ми.

Преглътнах измъчено и затворих очи за момент, усещайки душата си натежала от безпомощност, защото знаех какво следваше.

Джейс отвори уста, за да каже нещо, но я затвори отново, като златна рибка, която случайно беше изпусната извън аквариума.

С всяка минута изуменото му, диво изражение ставаше все по-отчаяно, а това ме правеше изключително тъжна.

— Преди да се влюби в теб — гласът му трепна, — спаси ли те?

Очите ми ме предадоха. Аз, момичето, което не плачеше, сега проливаше сълзи като реки, които се стичаха по лицето й. Сигурно изглеждах потресаващо.

— Джейсън — задавих се.

— Кажи ми — настоя той, с разширени, шокирани очи и треперещи ръце. — Кажи ми истината.

Не можех. Не можех да го направя.

— Направи ми татус — излъгах и преглътнах измъчено. — Така се запознахме.

Красивото лице на Джейс се изкриви от болка и отчаяние.

— Лъжеш — изкрещя и ме хвърли към паркинга. Тупнах на земята, усещайки сблъсъка с твърдия асфалт с главата и дупето си. Привидяха ми се звезди, когато възседна бедрата ми и вдигна тениската ми рязко нагоре.

— Недей! — замолих, опитвайки се да избутам ръцете му. Без да ми обръща внимание, той се смъкна надолу, очите му бяха толкова близо до разголената ми кожа, а изкуствената светлина от лампата толкова ярка, че се чувствах така, сякаш бях разперена гола пред него, с всичките ми тайни и лъжи на показ.

Стиснах очи и изхлипах, когато усетих топлия му дъх на бедрото си. Изревах, когато прокара треперещите си пръсти по седемте грозни белега, които на практика бяха незабележими, освен ако не се взираш за тях.

Вече ми беше пределно ясно какво виждаше той и какво знаеше.

Отворих очи, когато чух как започна да се дави, опитвайки се да си поеме въздух. Отдръпна се от мен и се облегна назад на ръцете си, изпаднал в шок. В очите му имаше сълзи.

— Истина ли е? — попита унесено и не знаех дали питаше мен, или нощта, която се беше спуснала около нас. — Мислех, че си мъртва — каза ми невярващо и изведнъж отново се беше превърнал в уплашеното малко момче.

Не можех да мисля. Не можех да говоря. Бях напълно онемяла. Какво се очакваше да кажа?

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита. — Истинска ли си даже?

Не можех да продумам, ужасена, че ако потвърдях подозренията му, щеше да ме убие.

— Отговори ми! — изкрещя, като се наведе към мен и ме разтресе за раменете.

Бях толкова уплашена.

— Ще ме застреляш ли? — попитах тихо. — Или ще кажеш на баща си какво съм извършила?