Лили Джърмейн - Пет мили

— Трябва да се върнеш в клуба и да вкараш ред — каза му. — Другите са извън играта и това те прави най-висшестоящия член на клуба.

Джейс поклати глава.

— Не, Слим. Няма да оставя семейството си тук. Трябва да знам какво се случва.

Слим 1 1 slim (англ.) — слаб. — Б.пр. , който в действителност никак не беше слаб, пристъпи напред.

— Познавам те, откакто беше малък сопол — каза, поставяйки ръката си върху рамото на Джейс. — И, хлапе, щом ти казвам, че трябва да се връщаш в клуба, значи трябва да си закараш гъза в шибания клуб.

Джейс ме погледна.

— Тръгвай — прогърмя гласът му. — Клубът. Веднага.

Отворих уста, за да отвърна, че бих предпочела да остана тук, когато Джейс ме хвана за китката и започна да ме дърпа със себе си.

— Хей — запротестирах, разтърсвайки ръката му, — искам да съм тук, когато Дорнан се събуди.

Той продължи да ме дърпа към паркинга, а аз продължавах да се противя, докато не направи нещо, което никога не бях мислила, че ще направи.

Блъсна ме върху капака на колата си, извади оръжието от кръста си и притисна дулото в главата ми.

Отворих уста да възкликна в изненада от факта, че беше като буре с барут, когато видях, че пистолетът беше на Дорнан. Някак си го беше взел заедно с другите лични вещи на баща си. Все още не проумявах как Дорнан и оръжието му бяха оцелели след експлозията. Бях още по-бясна, че Мики и Дони все още висяха на косъм в болничните си легла. Никой не знаеше дали ще оцелеят, но на този етап се зачудих дали изобщо нещо щеше да убие упоритите копелета.

Затреперих, когато вдигнах очи нагоре с притиснат гръб в студената стомана на колата, опитвайки се да видя дулото на оръжието, което беше опряно между очите ми.

— Знаеше, че бомбата ще се взриви — прошепна, като ме притисна с тялото си, за да не мърдам. Внезапно ужасена, започнах да се задъхвам. — Какво направи? — просъска.

— Нищо — възразих.

Джейс беше бесен, истинско кълбо от нерви, готово да избухне всеки момент. Можех да го видя в стиснатата му челюст, в гримасата му и в стабилния начин, по който държеше оръжието към челото ми.

— Дорнан е изпаднал в кома — каза гневно.

Кимнах безмълвно. Буквално можех да видя черни вълни от гняв да се изливат от тялото му, изпълвайки въздуха около нас.

— Братята ми са мъртви — каза, без да откъсва очите си от мен.

Беше истина. Не трябваше да се чудя за Джаз. Той беше застанал точно до мотора на Дорнан, когато избухна, и взривната вълна го отнесе. С месеци ще го събират от магистралата. Ант също беше мъртъв, но не можех да разбера как трима от тях бяха оцелели.

— Съжалявам за братята ти — излъгах. Не съжалявах. Бях радостна.

Той се засмя горчиво, отдръпна пистолета от челото ми и отпусна ръката си встрани. Извади нещо от джоба си и го постави върху капака — малка квадратна картонена кутийка. Сърцето ми спря.

— Не знаех, че си измамница — каза заплашително, бутайки контактните ми лещи с пръста си, така че да се плъзнат по капака на колата.

„Мамка му!“

— Не съм ти казала, че съм сляпа като прилеп? — попитах между другото.

Той ме изгледа кръвнишки.

— Не са направени за подобряване на зрението — изплю думите злобно, — а за да сменят цвета на очите ти. Какъв цвят са всъщност? — нахвърли се върху мен, преди да успея да реагирам. Грабна китката ми с едната си ръка и заби дулото на пистолета в гърлото ми с другата, блъскайки ме отново върху капака. — Кой е Елиът? — попита, притискайки дулото достатъчно силно, за да е неприятно усещането, без да спира напълно притока ми на въздух.

О, господи. Беше повече от ясно, че се е досетил, че имах нещо общо с бомбите. Но знаеше ли за мен?

— Какво? — прегракнах. — Вече ти казах.

— Елиът Макрей. Срещаше се с него всеки път, когато излизаше да бягаш, Саманта. — Изрече името ми така, сякаш бях боклук. — Не е само един-два пъти за хотелска свалка. Знам. Какво сте направили двамата?

— Следвал си ме? — попитах изумена.

— Видях те с него в изоставения склад. Помислих си, че трябва да знам с кой още те деля. Направих малко проучване.

Натисна дулото по-силно.

— Кой е той? Твоето момче-играчка?

— Просто приятел — отвърнах кашляйки. — Нараняваш ме, Джейс. — Опитах се да избутам ръката му, която държеше пистолета настрани, но той пусна китката ми, за да спре движението ми.

— Хубаво — отвърна, — значи знаеш, че съм сериозен. Защо се срещаше с него?

Паникьосах се и затършувах из мозъка си за евентуален отговор. Беше ми трудно да дишам, а липсата на кислород не ми помагаше в мисленето на нова лъжа.