Лили Джърмейн - Пет мили

Усмихнах се зловещо.

— Нещо подобно — отвърнах.

Стисна ме за задника още веднъж и отстъпи назад, прибирайки един паднал кичур коса зад ухото ми. Беше неестествен жест за някой като него и стомахът ми се преобърна от проявата му на нежност, колкото и кратка да беше.

— Ще се видим довечера — каза. — Не ходи никъде.

Седнах отново, усмихвайки се, докато той си взе нещата и се отправи към вратата.

— Ще те чакам — подвикнах след него, а той ми се усмихна и ми намигна, след което затвори вратата след себе си.

Чух стъпките му да се отдалечават и изведнъж се превърнах в кълбо от нерви. Стомахът ми гореше, а в гърлото си усетих неприятно гадене и едва стигнах до банята, преди да повърна в тоалетната чиния. Борейки се да си поема дъх, изплюх една храчка и пуснах водата, отмивайки остатъците от хотдога и пържените картофки, които бях взела от бензиностанцията вчера.

Направих две крачки извън банята, когато реших, че не съм приключила и затичах обратно до тоалетната чиния, давейки се с останалата повърня, която изгаряше гърлото ми.

Останах там няколко минути, подсигурявайки се, че този път наистина бях приключила, след което пуснах водата и изплакнах уста. Видях движение в огледалото — някой да се движи в другата стая и се обърнах, удряйки бедрото си в плота.

— Ау — проплаках и се запрепъвах към стаята.

Джейс беше седнал на неоправеното легло, този път облечен в дънки и тъмносива тениска, която разкриваше прекрасно татуираните му бицепси. Преглътнах с усилие и се огледах из стаята за чаша вода.

— Никога ли не чукаш? — попитах, забелязвайки една чаша с вода върху нощното шкафче от моята страна на леглото. Грабнах чашата и отпих голяма глътка. Едва не изплюх водата през стаята, когато Джейс проговори.

— Повръщаш сутринта — отбеляза небрежно. — Не си забременяла, нали?

Задавих се с водата в устата ми, насилвайки се да преглътна, преди да проговоря.

— Не, не съм — отвърнах кратко, раздразнена от присъствието му. — Какво искаш?

Присви очи насреща ми.

— Нямам мотор, забрави ли? Залепен съм за теб, докато всички останали пътуват към склада.

Разбира се, че не бях забравила. Точно затова планът беше в действие. Защото отказвах да го нараня.

Повдигнах вежди.

— Не се дръж така, сякаш предпочиташ да си с тях на някакво си пътуване за отмъщение. Изобщо не си като тях.

От алеята долу се дочу звук от запален мотор, много скоро последван и от други. Старт. Не разполагах с много време, а Джейс искаше да остане и да си разменяме хапливи закачки? Докато през цялото време си мислех „Тръгвай си!“. Защото трябваше да си взема телефона и да видя къде се намират тези шест зелени точки, за да мога да натисна бутона и да сложа край на всичко, преди да са изминали петте мили и да са излязли от буферната зона.

— Трябва да се обличам — казах и закрачих към чантата си. Джейс даже не помръдна. — Ама не се притеснявай, остани да гледаш — казах със сарказъм. Той се ухили лукаво и мисълта, че беше минала сякаш цяла вечност, откакто ми се беше усмихнал истински, ме убиваше отвътре.

Усмивката изчезна от лицето му и той се подпря назад на ръце, очевидно оставайки тук.

— Не си от най-срамежливите — каза, обхождайки тялото ми нагоре и надолу с поглед. — Но ако си на кеф да се криеш, можеш да отидеш в банята, нали? — той посочи към стаята, от която бях излязла преди малко, и аз въздъхнах рязко, като взех чантата си и се запътих към банята. Заключих вратата зад мен и сърцето ми се качи в гърлото, когато разкопчах чантата си и затършувах телефона си.

Свалих капака на тоалетната чиния и седнах, внезапно усещайки краката си като направени от гума. Дишайки учестено, отворих джипиес приложението и наблюдавах как шестте точки се разделят една от друга, докато моторите напускаха имението, а звуците от двигателите им заглъхваха, щом започнаха да се отдалечават към магистралата.

Затворих джипиеса и отворих приложението с детониращия бутон. Повдигна ми се, докато пръстът ми кръжеше над бутона, който щеше да активира двуминутното отброяване, което щеше да приключи с огнена експлозия.

За момент се разколебах. Може би не трябваше да го правя. Може би нямаше да мога. Но след това се замислих какво щеше да се случи с мен, когато моторите започнеха да се давят, когато горивото намалееше достатъчно, че найлоновите торбички да запушат тръбата и някой разбереше какво бях направила.

Щях да съм мъртва. Дори по-зле от това. Елиът също.