Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Какви витрини?

— Едно време е можело да минеш покрай магазините и така и да не разбереш какво ти се предлага, докато не влезеш. Днес обаче минаваш покрай някоя витрина и веднага виждаш стоката, при това най-добрата. Изкушение, нали? Поглеждаш витрината, погледът ти спира върху цялото това богатство, което ти не можеш да си позволиш, и… това те тласва към бездната. Не знам дали бяхме навършили и десет години, когато въображението ни беше запленено от възможността да забогатеем от кражби. И дойде денят, от който нататък се посветихме на занаята, и ще ти кажа, че няма прегради пред онова, което могат да постигнат две твърдо решени да успеят в живота бедни момчета. Особено след като понаучат това-онова и след като изгарят от желание да постигнат нещо в големия град. И така нататък и така нататък, докато един ден не срещнахме Господаря.

— Как стана това, Лари?

Зевс свърши с кокалите, направи две обиколки около тях и се сви под лабораторната маса. Разтвори уста в могъща прозявка, отпусна глава върху предните си лапи и внимателно задебна Лари за сигнал, който би могъл да означава продължение на угощението с лакомства.

— Беше късно през нощта, към три. Този път беше ред на Бари за представлението в кръчмата… след нещастния инцидент с търговеца на риба бяхме решили да си пуснем бради, за да скрием белега, който му бе останал за спомен. Аз пък бях „обработил“ една къща в Кенсингтън и бях прибрал цял куп ценни неща. Бяхме се прибрали в квартирата повече от доволни след няколкото празни седмици — наложи се да подвием опашка за известно време, докато не зарасне белегът на Бари — и изведнъж вратата с трясък се разтвори и на прага й застана човек — не човек, а живо олицетворение на Божия гняв! Абсолютно непознат. Обаче държеше два револвера и намеренията му бяха съвсем ясни. Това бе краят на играта — не си струва да умреш за някакви дрънкулки. Никакви неприятности заради плячката — това беше девизът ни. Както можеше да се очаква, джентълменът най-напред конфискува стоката, а след това ни направи най-смахнатото предложение, което бяхме чували: „Зарежете този мизерен живот на престъпници — казва ни той. — Или елате да работите за мен в служба на кралицата, или…“. Е, какво „или“, поинтересувахме се ние. Или щастието щяло да ни изостави и бъдещето ни нямало да бъде розово — с подробно описание на начина, по който това щяло да стане. Двамата с Бари решихме, че е луд — но понякога чуваме какво мисли другият също така гръмогласно, както когато се изказват ораторите в Камарата на представителите. Затова набързо се съгласихме с умопобъркания, само и само да взима, каквото ще взима, и да се маха по дяволите. Така и стана. Крадецът обрал крадеца. Голяма работа. Няма да плачем, я! Рисковете на професията. Малко ли са къщите в Лондон! Решихме да си оберем крушите от онази квартира и още на другия следобед се пренесохме на другия край на града… Изминаха четири дни и нямаше как да не забележим, че не ставаме по-богати, така че направихме следващия удар. Бари влезе в дома на един майстор на сребърни накити — винаги е имал слабост към среброто, което така добре му влиза в работа, когато има вземане-даване с жени — но едва се прибра и онзи отново нахлу и направо му издърпа торбата със стоката от ръцете. Обясни, че ни дава втори шанс, и ни препоръча да изоставим престъпната си дейност и да се присъединим към него или това щяло да стане краят на кариерата ни. И без да чака отговор, нарамва торбата и изчезва. Този път двамата с Бари се стреснахме: защо този тип беше избрал точно нас двамата сред всички мошеници в града; ако е закъсал финансово, защо не си върши работата сам; за какъв точно „край“ на кариерата ни говореше и как, по дяволите, да го спрем да ни дои?… Е, изключителните ситуации изискват изключителни мерки. Спотаихме се. Започнахме да си сменяме квартирата по четири пъти на седмица. Не казахме нито дума никому. Оглеждахме се непрекъснато, внимавахме дали този досадник пак няма да ни се лепне отнякъде, но всичко беше спокойно. Така изминаха три седмици и празните ни стомаси взеха да негодуват. Повярвахме, че сме в безопасност. Решихме, че онзи ни следи от кръчмата, където ходехме, така че ако този път сменим тактиката и излезем двамата едновременно, няма да има неприятни изненади. Избрахме обекта безкрайно предпазливо. Спряхме се на един склад за антики на Портобело Роуд — далеч от утъпканите пътища. Проникнахме без проблеми през вентилационната шахта, готови да съберем каквото видим и да се изпаряваме… И в този миг се изправяме пред същия онзи тип, седнал в едно кресло, хладен като чай с лед и с револвер в ръка. Да не повярваш на очите си! На всичко отгоре този път беше довел със себе си и полицай, който ни бе преградил пътя за отстъпление, готов да използва палката си или да запише самопризнанията ни — според случая. Вместо поздрав нашият човек ни информира, че това е последната ни възможност. Съобщава имената ни и разказва всичко, което сме правили минута по минута. Това беше вторият път в живота ми, когато почувствах ръката на Съдбата да замахва и да ме зашлевява от ляво надясно и от горе надолу. Това е краят, Лари, казах си аз. Хубавите неща стават от три пъти, съобщих на Бари, който си е малко по-твърдоглав от моя милост. Оказа се обаче, че и той е озарен от неочаквано просветление. Виж какво, казахме му ние, не можем да излезем на глава с теб, готови сме да проявим разум. И джентълменът се оказа на ниво — даде знак на полицая и онзи си тръгна, без да ни благославя с палката. А нашият човек казва: „Следвайте ме, момчета“, и така онази нощ преди шест години излязохме в колона по един от антикварния магазин на Портобело заедно с мистър Джон Спаркс и сложихме край на забележителните си кариери на престъпници.