Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Сам ли си направил всичко това? — изненадан попита Дойл.

— Не съм забравил годините, прекарани с театралната трупа — отвърна Спаркс, докато слагаше на закачалката свещеническите си одежди. — Извини ме за момент, Дойл, трябва да се преоблека.

Дойл се върна в другата стая. Лари хранеше Зевс с кокали от джоба си. Кучето ги хрускаше с наслада.

— Удивително — проговори Дойл.

— Щях да се чувствам поласкан на твое място, шефе. За пръв път, откакто го познавам, той води тук непознат. Досега поне това място беше табу за другите и то не без основания.

— Извини ме за невежеството, Лари, но известен ли е Джек в Лондон?

Лари замислено дръпна от цигарата си.

— Трябва да ти кажа, че бих разделил хората на три отделни групи: в първата попадат онези, които никога не са чували за него и никога не биха чули — това са повечето лондончани, все почтени люде, занимаващи се с бизнеса си, какъвто и да е той, и абсолютно неосведомени за онова, което наричаме подземен свят; на второ място идват онези малцина щастливци, които познават мистър Джек от първа ръка, защото той е работил за тях — съвсем ограничен кръг хора, имащи представа за характера на ангажиментите му към различните тайни правителствени служби, които той от време на време разширява и върху частния сектор; най-сетне има една трета категория, обхващаща обикновените престъпници — измамници, бандити, мошеници — които естеството на дейността им докарва в максимална близост с мистър Спаркс. Само произнасянето на името му отеква в сърцата им като камбаната на Второто пришествие. Тази последна група е най-многобройна и много по-целеустремена, отколкото представителите на другите две групи биха искали да повярват. В нея влизат онези, които ти с твоята професия на почтен доктор просто не би могъл да познаваш. Така че много добре разбирам въпроса ти.

Лари даде последния кокал на Зевс и го почеса по гушата.

— По една случайност това е категорията, към която до съвсем неотдавна принадлежахме и ние с брат ми Бари. Не че се гордея особено с това, но такава е истината.

— И как се срещнахте с Джек, Лари? Ако ми е позволено да попитам?

— Да, разбира се, защо не? А пък аз ще си позволя да заявя, че едно от най-големите удоволствия в работата, която вършим, е запознаването с такъв фин и изискан джентълмен като теб.

Дойл махна с ръка на комплимента.

— Говоря напълно сериозно. Единственият ми друг шанс да се срещна с теб би било да се сблъскаме случайно очи в очи, ако вляза да обера апартамента ти или ако те потърся да се погрижиш за някоя моя рана, която бих могъл да получа по време на подобен опит на друго място. Ние бяхме окаяни типове — говоря за мен и за Бари — и само ние си бяхме виновни за това. Баща ни беше свестен, трудолюбив човек — железничар — и правеше за нас всичко, което бе по силите му. Като си помисля, мога да кажа, че най-лошото в него бе много по-добро от най-доброто у много хора, които познавам. Майка… тя не понесла раждането на близнаци. Била крехка натура — така ни разказваше той за нея — всъщност… ето я.

Той извади от джобчето на жилетката си един медальон и отвори капачето му. Вътре имаше миниатюрна снимка на млада жена — направена отблизо и не добре фокусирана, тя все пак даваше представа за красотата на една млада жена с модна прическа отпреди двайсетина години. Привлекателна по невзрачния начин, по който може да бъде привлекателна една продавачка в магазин. Но даже лошокачествената снимка не можеше да скрие онази танцуваща в очите й светлина, която бе така характерна и за двамата й синове.

— Много е симпатична — отбеляза Дойл.

— Казвала се Луиза. Луиза Мей. Снимката е направена по време на сватбеното им пътешествие — един ден и две нощи в Брайтън. Татко я снимал на кея. — Лари щракна капачето и прибра медальона. — Луиза Мей била на седемнайсет. Аз и Бари сме дошли на бял свят малко по-късно същата година, за да развалим всичко.

— Не можеш да се обвиняваш за това.

— Знам, но човек просто има склонност да си задава подобни въпроси. И всичко, което ми идва наум, е, че Бари и аз трябва да сме имали толкова важна причина да се появим заедно на този свят, че просто не е било възможно това да ни бъде отказано. Предопределеност, изкушавам се да го нарека. Цената, която е трябвало да заплатим, била мама, но животът е суров, печален и пълен с грижи — животът на всекиго, дори собственият. И все пак, ако татко е имал някакво основание да си го изкара на нас за смъртта на мама, ние така и не го почувствахме. Той често отсъстваше по дежурства, а роднините му едва се справяха да се грижат за двама дяволи като мен и брат ми, така че скоро кривнахме от правия път. Училището не можа да направи нищо за нас. Тръгнахме с няколко яки момчета биячи, с джебчиите… така започна. Колко хиляди пъти съм се питал: „Лари, какво отведе теб и братчето ти Бари към престъпния живот?“. И след години размишления над този въпрос мога да отговоря, че причината са витрините.