Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Не допусках, че съм в компанията на толкова уважаван автор.

— Всъщност аз действително имам подобен труд в архивата си. Написах го през една ваканция на островите преди няколко години. Не знам как е с теб, но мен просто не ме свърта по време на почивка. Мисля си само за работата.

— Хм… Аз пък обичам да ходя на риболов.

— Със серкме или на муха?

— Муха. За пъстърва.

— Да, това е истински спорт. Както и да е — представи си изненадата ми днес следобед, когато една от фирмите на Ръсел стрийт ми предложи да закупи монографията ми веднага.

— Продал си монографията си? — недоверчиво попита Дойл, усетил жилото на творческата завист.

— Глътнаха я като топъл хляб. Казвам ти, читателският вкус не подлежи на обяснение. Дори не ми се наложи да им се представям — един презвитериански духовник, предлагащ монография, е повече от достатъчен, за да разсее подозренията дори и на най-любопитния издател. Казах им да напишат чека на името на някоя благотворителна фондация. Горкият човечец — живя само четири часа и дори не успя да се порадва, че книгата му ще излезе. — Спаркс хвърли поглед през улицата: Лари им даваше някакъв знак. — Аха, виждам, че Лари е свършил с предварителната работа. Да вървим, Дойл.

И тръгна да пресече. Лари задържа вратата отворена, докато влязат, после влезе и той и затвори. Спаркс запали свещ, която хвърли отблясъци, отразявайки се от окачената на стената в коридора лъскава табела със списъка на фирмите в сградата.

— „Ратборн и синове, Лимитид“ — прочете Спаркс. — Отзад има служебен вход, който май повече ще ти допадне, Лари.

И наистина, когато стигнаха до края на коридора и завиха наляво, се изправиха пред заключена врата. Спаркс остави свещта, а Лари отново се залови за работа.

— Искам да си изясня нещо за твоята монография — обади се неочаквано Дойл. — Казваш, че са ти платили веднага и на място, така ли? — Дойл не можеше да мисли за нищо друго.

— Е, не бих казал, че ми дадоха кой знае колко, но мисля, че Зевс е обезпечен с кокали поне за известно време.

Лари безшумно отвори вратата за офисите.

— Лари, ще държиш ли коридора под око, докато ние поразгледаме какво има вътре?

Лари докосна периферията на шапката си. Не беше проронил дума, откакто бяха напуснали квартирата на Спаркс. Дойл се сети, че Бари, от друга страна, имаше склонност към бъбривост, когато положението се напечеше — странно, като се имаше предвид, че в нормална обстановка се държаха точно по обратния начин.

Двамата със Спаркс започнаха оглед на помещенията на „Ратборн и синове“ под слабата светлина на свещта. Чакалня, която не блестеше с особен лукс. Няколко бюра за дребните служители. Купища фактури, договори, товарителници. Документите бяха грижливо сортирани и внимателно подредени. Създаваше се впечатлението, че това е постигнато с минимални усилия, просто ей така. Иначе не забелязаха нищо особено.

— Значи това е последното издателство, където си изпратил ръкописа си, и не си спомняш да са ти го връщали — уточни Спаркс.

— Да. Очевидно братята и бащата на лейди Никълсън имат нещо общо с цялата история.

— Знаем само за един брат. Покойният Джордж. В достъпните за обществеността архиви не се съдържа нищо повече за семейство Ратборн. В справочниците дори не се споменава за Ратборн-старши.

— Странно.

— Може и да не е. Тази фирма съществува от шест години. Това едва ли би могло да се нарече утвърждаване на семейната традиция, предавана от поколение на поколение.

— Да не намекваш, че Ратборн-баща не съществува?

— Бързо стигаш до изводите, Дойл. Аз обаче искам да поразгледам още малко — отвърна Спаркс. — На нашия приятел свещеника доста твърдо му бе отказан всякакъв достъп до старшите служители на фирмата.

Минаха покрай редица затворени врати. Една от тях беше „стъклена“ с тъмно матово стъкло, върху което се четеше „Президент“. Беше заключена. Спаркс подаде свещта на Дойл, извади два шперца от джоба си и се захвана с ключалката.

— Значи не са се интересували от методите за размножаване на говедата.

— Доколкото долових за краткото време, през което бях тук, те май изобщо не се интересуват от книги.

— Какво искаш да кажеш, Джек?

— Прегледах каталога с досегашните им издания. Удивително невпечатляващ: изглежда, специалитетът на заведението са книгите на окултна тема, нарядко разнообразявани с по някоя правна монография… без нито едно художествено произведение — подчерта Спаркс, движейки тънките шперцове с ловкостта, с която китаец движи пръчиците си за хранене. Нещо щракна и вратата се открехна. Спаркс я доразтвори.