Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Как е там, Лари? — извика приглушено Спаркс, наведен над шахтата.

— Вижда му се краят — отекна с метална нотка гласът на Лари, примесен с едва доловимия шум от спускането му по стълбата. — Тук свършва. Под мен няма нищо. Не мога да кажа докъде. Там долу има нещо… не се вижда… момент… О, господи!…

Светлината на свещта му угасна. Настъпи мъртва тишина. Зачакаха.

— Какво става, Лари? — подкани го Спаркс.

Но никой не отговори. Дойл погледна Спаркс и видя, че той не се опитва да скрие безпокойството си.

— Лари? Там ли си, приятелю?

Отново никакъв отговор. Спаркс изсвири още веднъж по начина, по които бе повикал Лари в кабинета. Нищо. Спаркс съблече дрехата си.

— Налага се да сляза, Дойл. Идваш ли с мен?

— Не съм сигурен, че съм добре екипиран… — уклончиво отговори Дойл.

— Добре… Но ако и аз изчезна, ще трябва да слезеш сам.

Дойл последва примера му и също се съблече.

— Ти ли слизаш пръв, или аз?

— Аз слизам пръв, но с твоя револвер, а ти ще носиш свещта.

— Отлично — съгласи се Дойл и му даде револвера си. Сърцето му биеше до пръсване. Той не обичаше нито височините, нито тесните места, а шахтата под краката им предлагаше в изобилие и от двете. На всичко отгоре каквото и да се криеше в бездната, то бе успяло да се справи с изобретателния Лари… „Стига, Дойл, внимавай да не пропуснеш някое стъпало, дръж здраво свещта и се успокой.“ Спаркс се скри в шахтата без миг колебание. Дойл пристъпи напред, застана на ръба, обърна се с гръб и спусна първо единия, после и другия си крак, докато не усети, че и двата са сигурно стъпили на две от стъпалата.

— Внимавай да не ме настъпиш по ръцете — предупреди го Спаркс. — И не говори, освен ако е абсолютно наложително.

„Дишай дълбоко, Дойл, не забравяй да дишаш дълбоко.“ Той доста бързо разбра, че колкото и да му се иска да гледа само право пред себе си, се налага да гледа постоянно надолу, та макар и само за да не настъпи ръцете на Джек. За щастие светлината на свещта бе толкова слаба, че замайващата дълбочина на шахтата съществуваше повече във въображението му, отколкото пред очите му. За нещастие обаче, поради отсъствието на каквато и да било визуална информация, мозъкът му перверзно създаваше образи много по-ужасяващи, отколкото опасността, която би могла да ги очаква долу.

Спускането не беше лесно. Първите десетина метра им отнеха поне десет минути и това време им се строи цяла вечност. За да получи макар и минимална представа какво има под тях, Спаркс трябваше да се държи близо до Дойл, та да се възползва от светлината, колкото и недостатъчна да бе тя. От своя страна Дойл, който държеше свещта с едната си ръка, отказваше да стъпи едно стъпало по-надолу, докато не се увереше, че другата му ръка здраво е обхванала стъпалото пред лицето му. Пламъкът трепереше и върху ръката му течеше тънка струйка горещ восък. И двете му длани бяха потни.

„Какво ще стане, ако я изпусна? — помисли си Дойл. — Или ако неочакван порив на течението отдолу я угаси? Как ще запаля отново тази проклета свещ?“

— Спри! — заповяда Спаркс.

— Къде сме?

Той погледна нагоре, но отворът се губеше в тъмнината над главите им. Целият им живот сякаш се бе свил до малката сфера светлина около тях.

— Подай ми свещта, ако обичаш, Дойл.

Дойл внимателно прехвърли свещта в протегнатата ръка на Спаркс, благодарен, че най-сетне може да прегърне стълбата с двете си ръце.

— Както ни каза и Лари, стълбата свършва тук — информира го Спаркс. — Надолу няма нищо.

— На каква дълбочина?

— Изобщо не мога да видя. Сигурен съм само, че ни извика оттук. Чувам долу да шурти вода.

— И какво ще правим?

В същия миг чуха изскърцване на дърво в дърво високо над главите си, последвано от глух звук, подобен на запечатване на гробница. Тишината, която последва, беше оглушителна.

— Джек, мисля…

— Шшт…

Вслушаха се. Дойл запази мълчание колкото можа, после прошепна:

— Мисля, че някой горе затвори капака.

— Чуваш ли някой над нас да се спуска?

Дойл бавно изви глава, за да погледне нагоре.

— Не… мисля, че не.

— Възможно е капакът да се е затворил автоматично. Нищо чудно да е бил свързан към някакъв часовников механизъм.

— Да… Всичко е възможно, нали така?

— Да не би да предпочиташ да вярваш, че някой съзнателно ни е затворил в тази шахта?

— Няма нищо лошо в това да се разгледат всички възможности, Джек. — Сърцето на Дойл туптеше като чинели. Имаше чувството, че от гърлото му всеки момент може да бликне кръв. — Какво предлагаш да направим?