— Какво се случи? — попита той.
— Не помниш ли?
Спайви поклати отрицателно глава. Дойл му разказа.
— Нещо ме нападна. Излезе от образа на жената — обясни Спайви, загледан в разтрепераните си ръце. — Нещо, което ме накара да се почувствам много, много зле.
— Не бих казал, че точно в този момент ми изглеждаш особено добре — каза му Дойл. За първи път!
— Сякаш съм свит на осмица. Мили боже!… О, небеса! Не можеш ли да ми дадеш някакво лекарство? Нервите ми са като завързани на възел.
Дойл чувстваше известна вина за истеричното състояние на Спайви, така че огледа подредените върху масата лекарства и смеси няколко течности с надеждата това да поуспокои изплашения медиум. Спайви безропотно пое предложената му доза.
— Сигурно вече разбираш защо предпочитам да си стоя у дома — задъхано обясни той, опитвайки се някак да овладее треперенето си. — Никога не знаеш на какво ще се натъкнеш на улицата. Сякаш си понесен от придошла река. Опасни течения те въртят във всички посоки. Минаваш в опасна близост над скали. Водовъртежи опитват да те завлекат под повърхността. Не, не бих могъл да оцелея без защита в такива води. Опасявам се, че мозъкът ми просто не би понесъл такова натоварване.
В думите му имаше истина. Дойл почувства как го обгръща вълна от съчувствие към този нещастен човек: „Той е като камертон — също толкова неспособен да се овладее. Всяко трептене наблизо поражда в него резонансни вълни. Каква участ! Та самият аз не бих посмял да си покажа носа навън, ако бях на неговото място!“.
— Когато бях малък баща ми искаше да ме направи лекар — продължи Спайви с глас, изтънял от обхваналото го напрежение. — Нали и той беше лекар. Хирург. Планираше същия живот и за мен. Бях момченце, когато ме взе със себе си в болницата. Но едва прекрачих прага на отделението и…
— Недей… — опита се да го успокои Дойл.
Но очите на Спайви бяха плувнали в сълзи.
— Как бих могъл да му обясня ужаса, който ме обхвана? Разбрах, че виждам болестите на пациентите. Виждах тези… хора, покрити с цветовете на смъртта… които цъфтяха по телата им като… като бурени, погълнали всичко… виждах как корените им… бавно пълзят към тях… виждах болестите им… да ги изяждат живи… Припаднах. Не можах да му обясня защо. Заклех го никога вече да не ме води там. Изпитвах ужас, представях си как нечия болест се прехвърля незабелязано върху мен… Точно това беше трагедията ми — ами ако ми се наложеше да наблюдавам безпомощно как тази отврат се храни от собствената ми плът? Сигурно щях да се побъркам. По-скоро бих се самоубил.
— Разбирам те, Спайви.
„Случай, подобен на този с Ендрю Джексън Дейвис, мистика от Апалачите — помисли си Дойл. — Значи Спайви наистина е притежавал тази дарба, но тя се е оказала прекалено силна за бедния нещастник. Никога вече няма да подлагам на съмнение оплакванията на този ипохондрик.“ Той се извини накратко за нахлуването си и се отправи към вратата.
— Моля те… може ли да те помоля да вземеш това със себе си, докторе? — спря го Спайви с притворени очи и посочи късчетата хартия на пода. — Ако не възразяваш. Не бих искал да останат нито секунда повече в дома ми.
— Разбира се, Спайви. Няма проблем.
Дойл се наведе, събра парченцата и ги сложи в джоба си. Изтощеният Спайви се отпусна в креслото, сложил лявата ръка върху сърцето си, а дясната — върху челото си.
— Плешиво момче в ярки дрехи се шляе край Роял Мюс — резюмира безмилостно Лари. — Надявам се да не си платил много за този безценен бисер информация. На всичко отгоре великолепното ми произведение е накъсано на парченца.
— Познавам Куинс от три години, Лари — оправда се Дойл. — И нещо ми казва, че има смисъл да се отнесем сериозно към думите му.
— Бисквитки „На мама“! Знаеш ли какъв му е бил проблемът? Гладен е. Иска му се да похапне още. И в главата му се върти образ на кутия с бисквити… Колко е часът, шефе?
— Десет без четвърт.
— Добре. Мистър Спаркс ми нареди да минем през апартамента му точно в десет.
Дойл за пръв път чуваше нещо за лондонската квартира на Спаркс.
— Къде живее той?
— В момента ли, сър? На Монтегю стрийт, непосредствено до Ръсел стрийт.
Лари изплющя с камшика през гърба на коня и се понесоха на изток по Оксфорд към адреса на Монтегю стрийт, точно срещу Британския музей. Номерът се оказа 26, къщата беше с белосани стени, в добро състояние, но външно неотличима от останалите градски домове в стил от миналия век. Каретата зави отзад, спряха, влязоха и Дойл тръгна след Лари по тясното стълбище.
Читать дальше