Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Хм, това лице може да изкара акъла и на мъртвец — обяви Лари, оглеждайки критично творението си.

— Май никога няма да мога да го забравя — каза Дойл.

— Хайде, докторе, да се захващаме за работа — въздъхна Лари, сгъна портрета и го прибра в джоба си. — Да видим дали ще можем да намерим тази красива кобилка сред живите.

Дойл се надигна с мъка от леглото си, облече нови чисти и сухи дрехи и закопча догоре връхното си палто, което Лари му беше донесъл… кой знае как и откъде. И докато слънцето се готвеше да залезе, те тръгнаха да търсят тайнствената жена медиум.

— Ще правя както ми наредиш, шефе — заяви Лари, докато се качваше на капрата. — Ти си знаеш най-добре стоката, значи ти водиш.

— Как предлагаш да започнем?

— Ами ще се поразходим, ще покажем на твоите приятелчета портретчето и ще постъпим в зависимост от това, което научим.

— В Лондон има много медиуми, Лари — изсумтя недоволно свилият се в ъгъла на седалката Дойл. — Това може да ни отнеме много време… — Мускулите го боляха и вече съжаляваше, че е напуснал уюта на топлото легло.

— Детективската работа не е като да седнеш на стриди с бира. Истината е, че трябва да си поизтъркаш подметките, като не забравяш да си държиш очите отворени на четири.

— Проклета работа!

— Е, по-добре е от ритник с ботуш в главата. Къде ще заповядате, сър? — попита той, пародирайки начина, по който би задал въпроса си един истински кочияш.

Дойл каза адреса на един познат му медиум, с когото биха могли да започнат. Лари докосна с два пръста периферията на шапката си, изплющя с камшика и потеглиха в мъгливата вечер.

Медиумите са нощни птици, заменили живителната топлина на слънцето за свещи и луна, меланхолични същества, повече в плен на своите таланти, отколкото упражняващи контрол над тях. Дойл познаваше доста от тях и знаеше, че макар да не се впечатляваха особено от странните си способности, те си оставаха някак безтелесни създания, сякаш стъпили с един крак в отвъдното. Дарбата им, каквато и да бе тя, като че ли ги лишаваше от способността да се чувстват удобно в света на живите. Повечето тънеха в мизерия, тъй като бяха неспособни да се оправят дори с най-елементарните проблеми, с които се сблъскваха. Независимо от малко страшния си занаят, поради който другите страняха от тях, те бяха точно толкова опасни за околните, колкото и крилата на вятърната мелница, оставени на милостта на капризния вятър, който нито разбират, нито могат да укротят. При контактите си с тези хора Дойл изпитваше само съжаление и тъга.

Да, но това бе вярно само до срещата му с дуенята от Чешир стрийт. Имаше нещо дълбоко обезпокоително в изтръгналия се от нея басов глас на духа. Макар случилото се там в по-голямата си част да се бе оказало само малко по-изпипано повторение на вече известни номера, Дойл не можеше да отрече, че бе почувствал нечие злокобно, смразяващо сърцето присъствие, когато духът посредник се бе разкрил. Тя не просто му бе позволила да мине през нея — онова нещо се бе държало като поканено. Жената явно притежаваше някаква форсмажорна изключителност и беше истинско олицетворение на антитезата на святото.

Първите няколко места, на които се отбиха, ги разочароваха, както и бяха очаквали. Не, не познаваха тази жена… не, не бяха виждали това лице преди… не, не бяха чували за конкурент с удивителни способности — въпреки че се занимаваха с отвъдното, медиумите работеха в условията на жестока конкуренция — появил се на местния пазар. Но щели да се поогледат. Да, щели да видят какво могат да направят. Но когато ги подложи на малко по-настойчив разпит, всички събеседници признаха, че напоследък имали повече кошмари и по-често се събуждали нощем с тревожно чувство… с откъслечния спомен за неясни фигури, внушаващи неописуем ужас, но изчезващи, преди съзнанието да успее да различи нещо по-конкретно. Всеки от първите пет медиума, с които Дойл се срещна, сподели за подобни изживявания, макар крайната им неохота да говорят по-подробно за тях да го убеди, че биха могли да разкажат повече неща, отколкото признаваха, че помнят.

Шестата им спирка бе пред сградата, в която се намираше апартаментът на мистър Спайви Куинс. Дойл така и не бе решил за себе си как да се отнася към този човек — като към професионален ясновидец или като към измамник. Саможивец и неизлечим ипохондрик — бяха се запознали, когато той бе потърсил помощта на Дойл — Куинс се различаваше от останалите си събратя по здравата връзка, която поддържаше със света в който живееше, благодарение на старателното прочитане на поне дузина ежедневници. И пак за разлика от другите като него, които по принцип имаха нужда от човек край себе си, човек, който да се грижи за задоволяването на ежедневните им нужди, Спайви се оправяше сам. Живееше във великолепна сграда в квартала Мейфеър и непрестанен поток разносвачи се грижеха да донесат най-добрата храна, дрехи и какви ли не други неща — Спайви имаше открита сметка при всички модни шивачи в града и знаеше наизуст менютата на най-реномираните ресторанти, без кракът му да е стъпвал в тях — и макар да не напускаше дома си, той съумяваше по някакъв необясним начин да бъде истински извор на клюки за всичко, което ставаше в Лондон.