Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Боджър Нъгинс?

— Боксьор. Вчера беше на играта със зарове, но явно не сте го задържали с…

— И какво за Боджър Нъгинс?

— Знам от надежден източник, че въпросното лице е избягал затворник от Нюгейт.

— Вече не е — каза Лебу.

— Извинявай? В какъв смисъл?

— Извадихме тялото на мистър Боджър Нъгинс от Темза само преди около час.

— Удавил се е?

— Гърлото му беше разкъсано. Като от звяр.

Пътят от затвора „Пентънвил“ до центъра на Лондон се оказа доста дълъг за човек без дори дребна монета в джоба и с празен стомах. Не бе счел за благоразумно да моли Лебу за освобождаването на Бари, така че спътникът му бе останал зад стените на „Пентънвил“ и вероятно щеше да прекара там неопределено време. Все пак затворът с нищо не можеше да изненада Бари, а в по-малка степен това вече се отнасяше и до самия Дойл. Беше изпуснал срещата със Спаркс в книжарница „Хетчард“ и не смееше да наеме файтон, без да е сигурен, че ще може да плати на кочияша, когато пристигне. Уви, налагаше се да изостави тази надежда. Улицата бе кална и не му позволяваше да върви по-бързо, а минаващите покрай него карети го пръскаха с кални струи. Скритите на сушина кочияши го изглеждаха с подозрение или презрение, а в най-добрия случай погледът им минаваше през него като през стъкло. Дойл се почувства част от обезправените скитници, които не можеха да разчитат на съчувствие от страна на неспособните да ги разберат осигурени граждани. Носещи се в луксозните си карети благородници, неспособни да напуснат орбитата си, отнасяща ги от едно място за привилегировани към друго, нежелаещи да разчупят неспирния кръговрат от приеми, обеди, пазаруване и самодоволни занимания с ужасните им деца — тези достолепни граждани му изглеждаха като принадлежащи към някой животински вид, също толкова чужд за него, колкото му бе чужда например змиорката. Дойл с известно смущение установи, че изпитва по-голяма симпатия към Бари, крадеца от Ийст Енд, отколкото към буржоата, подминаващи го с безразличие. От друга страна, не представляваха ли точно тези хора онази висша цел на цивилизованото общество, онази неизменна и непрекъснато увеличаваща се средна класа, която би трябвало да се наслаждава на продукта на труда на същото това общество, чувствайки се свободна и в безопасност? Не бяха ли те онази публика, която той самият обслужваше с уменията си? Но колко тесногръди бяха те! Колко безкритично възприемаха ценностите, внушавани им от църква, училище или някаква друга институция. Самата мисъл, че може да докосне сърцата на тези безсърдечни грубияни, затворили се в херметичните си карети, му се стори също така лишена от смисъл и дори направо абсурдна, както бе безсмислен надменният им стремеж към щастлив и безгрижен живот.

Каква жестока цена трябва да платят членовете на индустриализираното общество — мислеше си Дойл. — Колко са тези от нас, които си задават въпроса в каква степен идеалите или чувствата ни са наши собствени? Едва ли са много. И дали изобщо има такива, които осъзнават нелепостта на живота, състоящ се от извършването на все едни и същи действия, превърнали се едва ли не в ритуали, отдавна лишени от всякакъв смисъл? До каква степен способността ни да оцелеем зависи от съзнателните ограничения, които сами налагаме на сетивата си и на способността си да мислим? Сякаш сме коне с наочници и теглим талигата с буретата бира, поглеждайки сегиз-тогиз към света като през шпионка, без никакъв шанс за периферно зрение, без никаква възможност за избор просто защото още от рождение ни учат, че подобно ограничение е задължително. Защото да се отдръпнем от лещата на шпионката и да погледнем покрай нея би означавало да се сблъскаме с болка, страдание и печал — все неща, които така ловко сме се научили да не забелязваме. Но това не пречи на нещастието, което ни заобикаля, не само да си съществува, но и да остава неизменно и непоклатимо, като безног просяк, седнал край пътя. Изглежда, страданието е онази цена, която душата следва да плати за това, че й се позволява да се всели в човешко тяло. Нищо чудно тогава, че трагедията е единственият чук, способен да разтроши обвивката, зад която се опитваме да скрием нищожния си живот, отвръщайки поглед от фуриите, охраняващи тъмните коридори на нощта. Война, глад, бедствия — само това може да ни извади от дълбокия ни сън. Но също така и ужасът, както и неочакваното ни откъсване от всичко познато… да, аз мога да потвърдя това — мислеше си Дойл. — Прозрях тази истина.