Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Но всичко това е една трагична грешка! Кажи им, че искаме да се видим с адвокат — почна Дойл, но убедеността му вече се бе поизпарила. — В края на краищата, нали имаме някакви права…

— Е… предполагам, че за всичко има първи път — философски отговори Бари. Преструваше се, че обмисля думите му.

Дойл внимателно го изгледа. Иронията в гласа му бързо предаде пълната безсмисленост на всякакви опити да се използва онова, което в представите на Дойл носеше името „нормални канали“. Така че той забърка из джобовете си и извади кочан лекарски рецепти за лекарства. Гледката го сепна, сякаш се бе натъкнал на останки от отдавна забравена цивилизация.

— Бари, можеш ли да ми намериш нещо за писане?

Бари кимна и се сля с тълпата задържани. След няколко минути се върна с огризка от молив. Дойл го взе и бързо надраска кратко писмо.

— Сега ще ни трябват и малко пари — каза той.

— Колко?

— Колко можеш да намериш?

Бари тежко въздъхна.

— Застани там, шефе.

Дойл стана и заслони Бари от останалите в килията, а той се обърна към стената, откопча таен джоб от вътрешната страна на жилетката си и извади от него дебела пачка банкноти от по пет лири.

— Това ще стигне ли?

— Мисля, че една ще е повече от достатъчна — каза Дойл, неуспешно опитвайки се да скрие изумлението си.

Бари отдели една банкнота и прибра останалото. Дойл взе банкнотата и я скъса на две половини.

— Май… — започна Бари, но се усети. — Какво е това?

— Познаваш ли някое служебно лице, на което да имаш доверие?

— Това са несъвместими понятия.

— Добре, ще го перифразирам така: познаваш ли някого, на когото би се доверил да свърши работа срещу пари?

Бари хвърли поглед към пазачите, патрулиращи из коридора.

— Може би.

Дойл сгъна написаната бележка с половинката банкнота в нея и му я подаде.

— Половината сега, другата половина, когато се уверим, че бележката е предадена.

— Да опитаме — съгласи се Бари и погледна крадешком бележката, докато я отнасяше към решетките. Нямаше как да не забележи, че е адресирана до инспектор Клод Лебу.

След два часа Дойл бе ескортиран без обяснения до една малка стая, предназначена за разпит на заподозрените. Няколко минути по-късно там влезе Лебу. Мустаците му бяха щръкнали от гняв. Той затвори вратата и впи поглед в Дойл.

— Здравей, Клод.

— Заловен си при игра на зарове, Артър. Не си спомням хазартът да е един от недостатъците ти.

— Не бях там, за да играя, Клод. Не знам дали има по драстично олицетворение на фразата да си където не трябва, когато не трябва.

Лебу седна срещу Дойл, скръсти ръце, разкрачи крака и започна да си играе с тънкия връх на мустака си, чакайки в главата му да изкристализира следващата поредица въпроси. Спомняйки си за съвета на Спаркс да не се предоверява на полицията, Дойл се мъчеше да прецени колко ще се наложи да разкаже, за да си осигури освобождаването, без да привлича върху себе си нежелателното внимание на началниците на Лебу.

— Имаш вид на прислужник — отбеляза Лебу.

— Напоследък съм обект на повтарящи се опити да бъда убит от същите хора, които се опитаха да го сторят онзи ден. Така се опитвам да им се изплъзна.

— Защо не се обърна за помощ към мен?

— Откакто се видяхме последния път, все съм извън града — обясни Дойл, доволен, че може да използва поне малка част от истината. — Реших, че е най-безопасно да напусна Лондон.

— Беше ли?

— Оказа се, че не. Убийците ме преследват неотклонно.

— Кога се върна, Артър?

— Снощи.

— Ходи ли в апартамента си?

„Петрович — сети се Дойл, — той знае за Петрович.“

— Не съм, Клод. Никак не ми се вярваше, че ще бъде безопасно. — Дойл зачака, извиквайки на лицето си маската на безразличие, която използваше пред пациенти, загубили надеждата някога да се излекуват, но все още страхуващи се да чуят истината.

— Сградата е изгоряла — проговори накрая Лебу.

— Апартаментът ми?!

— Опасявам се, че от него не е останало нищо.

Дойл поклати глава. Пак пожар. „Не е трудно да се досети човек кой се крие зад всичко това — помисли си той. — Апартамента ми го няма…“ Не го безпокоеше загубата на личните му вещи — той вече се бе простил с тях. Но сега бяха изчезнали не само уликите за смъртта на Петрович, но и следите от посещението в неговите стаи. Усети как в него пламва изпепеляваща ярост.

— Клод, бих искал да те попитам нещо — каза Дойл. — В качеството ти на инспектор.

— Добре.

— Познато ли ти е името… Аликзандър Спаркс?