Марк Фрост - Списъкът на седемте

Наистина ли загубата беше толкова катастрофална? Дойл въртеше този въпрос в главата си със систематичността, с която се върти над огъня шиш с нанизана на него птица. Макар да бе гладен, нещо му говореше, че не му е писано да умре от глад, че скоро ще може да се нахрани и че сегашният глад само ще направи по-сладко яденето, което му предстоеше. Беше загубил дома си и всичките си лични вещи, но… но щеше да има друг дом, щеше да си набави други неща, с които да замести тези, които му бяха отнети. Беше достатъчно умен, достатъчно силен, достатъчно млад, ботушите на краката му бяха достатъчно здрави, дрехите на гърба му бяха достатъчно нови, вярата му, че прави това, което трябва, беше достатъчно силна. Да, вярно, че се бе изправил срещу противник, силно впечатляващ с качествата си, но нали в лицето на Джек Спаркс имаше съюзник, толкова надежден, че да преплуват заедно морето от неприятности. Какво повече му бе необходимо?

„Защо не мисля винаги по този начин? — питаше се Дойл. — Дали не съм открил тайната на душевното равновесие? Я да видим каква е всъщност тя: обстоятелствата не бива да ни диктуват как да живеем живота си, това решение се взема само като реакция по отношение на онова, което ни заобикаля. И тези реакции трябва да остават под наш контрол. Съзнанието, всичко започва в главата на човек! Колко заслепяващо проста истина!“ Откритието го изпълни с чувство на свобода, каквото не помнеше да бе изпитвал. Несъзнателно ускори ход, настроението му рязко се подобри. Откритият пред него път бе път към нови светове, а не към катастрофа. Беше готов да посрещне трудностите, беше готов да се изправи срещу опасностите спокоен и със силен дух. Да върви по дяволите Тъмното братство! Нека този дегенерат Аликзандър Спаркс прави каквото може! Той само ще обрече всички на това проклятие, което сами си търсят тук!

Носещият се покрай него фургон попадна в дълбока локва и го обля със силна струя ледена вода, която проникна чак до костите му. По челото му полепнаха кални пръски. Водата се стече по гърба му и проникна в ботушите. Неочакван порив на вятъра го накара да усети как студът прониква до мозъка на костите му. Небето се отприщи и мощните струи на пороя го зажилиха като разгневени пчели. Решимостта, до която така ненадейно бе стигнал, отлетя като подплашено ято скорци.

— Адът ли е това? — извика той нещастно.

До него спря кабриолет. На капрата седеше Лари. Спаркс отвори вратата и каза:

— Влизай, Дойл, да не искаш да настинеш?

Спасението го бе намерило!

Лари изля чайник вряща вода в легена, в който Дойл киснеше краката си. Дойл седеше увит в одеяла, тресеше се неудържимо, на челото му имаше горещ компрес. Лари напълни чайника и отново го сложи на огъня, край който се сушаха дрехите на Дойл. Намираха се в долнопробния хотел „Холбърн“, в сравнение с който „Мелуин“ изглеждаше от категорията на „Савой“.

— Не можеш да се гордееш с идеята да потърсиш инспектор Лебу, Дойл. За втори път — подчерта Спаркс. Беше се изтегнал на единствения диван в стаята и лениво заплиташе с пръсти сложна фигура от дълъг конец.

— Намирах се в затвора. При това в момент, когато по мое мнение притежавах информация, жизненоважна за нашата кауза. Бяхме се уговорили да се видим по обед. Сметнах, че съм длъжен да потърся най-бързия начин за измъкване — сопна се Дойл, борейки се с пристъпите на треската. Беше в отвратително настроение.

— Щяхме да ви измъкнем оттам съвсем скоро.

— Да ни измъкнете ли? Но как… Апчхи!

— Наздраве. Сега вече знаят, че сме в Лондон — заключи Спаркс, премина от една фигура към друга и остави въпроса на Дойл без отговор. — Което ни поставя в по-неизгодно положение. Сега ще трябва да предприемем нещо много по-рано, отколкото смятах, че ще ни се наложи.

— И според теб как са разбрали, че сме в Лондон? Аз имам пълно доверие в Лебу и, ако ме извиниш, познавам го много по-добре, отколкото познавам например теб.

— Дойл, обиждаш ме, наистина — измърмори Спаркс и протегна ръцете си към него.

Дойл неохотно се пресегна и Спаркс ловко заплете конеца около пръстите му.

— Как биха могли да разберат, Джек?

— Прекарал си два часа в обща килия, натъпкана с цвета на лондонския престъпен свят, и си направил цяло шоу, опитвайки се да намериш начин да се измъкнеш. Аликзандър сигурно е впрегнал всичките си хора, за да научи своевременно за всяка наша стъпка. Ти самият допускаш ли, че има някаква вероятност слухът за изпълнението ти да не е изтекъл навън?