Марк Фрост - Списъкът на седемте

А понеже не рекламираше уменията си и нямаше постоянна клиентела, която да търси услугите му, луксозният му стил на живот бе останал една нерешена загадка до момента, когато Дойл зърна едно от момчетата на Спайви да излиза от офиса на един от известните лондонски букмейкъри с чанта, натъпкана с пари, в деня след дербито в Епсъм. При следващата си консултация в апартамента на Спайви — повикан да помогне в преодоляването на няколко въображаеми неразположения — Дойл забеляза, че сред грижливо подредените купчини вестници, които изпълваха дневната на Спайви, имаше два купа, отделени за стари фишове за залагания на конни състезания. Тайната на богатството му най-сетне бе разгадана. Дали беше най-обикновен гений на залаганията, или бе избрал да използва парапсихологическия си талант единствено по отношение на конете — това бе въпрос, в отговора на който Дойл се раздвояваше.

Дойл помоли Лари да остане навън, предусещайки, че изненадващото му посещение дотолкова ще изкара Спайви от равновесие, че той едва ли ще се реши да допусне у дома си непознат, който не може да му представи при поискване подпечатано медицинско свидетелство, удостоверяващо безукорното му здраве. Позвъни на вратата и Куинс му отвори — той не държеше прислуга, понеже второто обяснение на богатството му се криеше в пословичната му стиснатост — облечен в обичайната си везана пижама от червена коприна, наметнат с халат в същия тон и обул украсени с пискюли чехли, сякаш откраднати от публичен дом. Макар гардеробите на Спайви да пращяха от всевъзможни скъпи и модни дрехи, Дойл така и не го бе виждал облечен в нещо по-различно от настоящия му тоалет.

— Здрасти… а, ама това е… боже мой, самият доктор Дойл! — изненада се дребничкият Куинс. Беше открехнал вратата предпазливо, само един пръст. — Но… но аз не помня да съм те викал…

— Не си ме викал, Спайви — успокои го Дойл.

— Слава богу! За миг си помислих, че съм станал жертва на треска с халюцинации… нали се сещаш — тропическа, амазонска, от онези, дето се лекуват с ударни дози хинин. Случило ли се е нещо? Да не съм болен?

— Не, не, изглеждаш ми в добро състояние, Спайви…

В гърдите на Спайви се надигна туберкулозно възражение.

— Аха, ето, чуваш ли? Цял ден го усещам как се мъчи да излезе. За малко да закъснееш — оплака се Спайви, след като задавянето му мина. После открехна вратата с още един пръст и обезпокоено огледа сгъстяващата се мъгла. — Започне ли да се променя времето и сякаш ставам друг човек. Когато се случи след особено топъл ден, тази мъгла сякаш ми нашепва за смъртта… но влез де, влез… надявам се, че носиш цялата си аптечка… Бог знае какво заболяване ще ми откриеш…

Дойл влезе и спомняйки си за неохотата на Спайви да осъществява контакт с какъвто и да било чужд предмет, свали шапката си, съблече палтото си и сам го окачи на закачалката.

— Не нося чантата си, Спайви. Обаждам се просто така, а не по медицински повод — обясни той, опитвайки се да овладее всички външни белези на собствената си простуда, защото съзнаваше, че само намек за нея и Спайви ще се спаси в паническо бягство.

— Нали разбираш, напоследък не спя добре, а когато не си отпочина, се чувствам особено зле — продължи Спайви, без да обръща внимание на предупреждението на Дойл, докато вървяха по коридора.

— Страшни сънища?

— Ужасни. Едва не умирам от страх. И представяш ли си, никакъв спомен. Точно преди да хвърля топа, нещо ме стряска и се събуждам. Несъмнено общата ми отпадналост допринася за чувството, че всеки миг ще се разболея.

Куинс въведе Дойл в онова помещение, което за него бе дневна, а за вестниците му — морга. Макар стаята да бе просторна, мебелировката в нея бе повече от оскъдна и доколкото я имаше — в окаяно състояние. Всички мебели бяха захабени и ожулени. Като се изключеха внушителните купчини вестници, които скриваха стените, стаята бе клинично чиста. Повърхността на масата, до която Куинс седна, бе покрита със старателно подредени редички стъкленици с лекарства. Куинс задавено се изкашля още веднъж и потупа непокорния червен кичур на темето си — кичурът заплашваше да щръкне във всички посоки едновременно. Тенът му бе здрав, стойката му правилна и заредена с енергия. По всички външни показатели Спайви Куинс изглеждаше олицетворение на истинското здраве.

— Не носиш ли поне стетоскопа си? — тревожно попита той. — Чувствам как нещо в гръдния ми кош започва да трака всеки път като се изкашлям. Може да съм си извадил някое ребро или, боже опази, може да имам кръвен съсирек. Трудно можеш да се опазиш от тези неща. Особено през януари…