Марк Фрост - Списъкът на седемте

Лебу вдигна поглед към тавана и се замисли. След малко леко поклати глава отрицателно и извади молив и бележник.

— Я ми го кажи пак.

Дойл му го продиктува по букви.

— Това е човекът, който се е захванал с мен. Същият, когото търсиш и ти. Мъжът, отговорен за тези престъпления, и най-вероятно за още много, много повече.

— И кое те кара да вярваш, че именно той е този човек?

— Успях да науча някои неща за него, докато той ме преследваше.

— Как изглежда?

— Не съм го виждал в лице. Обича да носи черно. Използва къса наметка — черна пелерина.

— Черна пелерина, казваш… А какви места посещава?

— Никой не знае това.

— Хора, които го познават?

Дойл безпомощно сви рамене.

— Други скорошни престъпления?

— Съжалявам.

Бузите на Лебу бавно започнаха да почервеняват.

— А случайно да ти е известно кой номер шапка носи?

Дойл се наведе напред и снижи глас:

— Ще трябва да ме извиниш, че не мога да ти кажа нещо по-определено, Клод. Тази личност наистина е загадъчна, но има много голяма вероятност да става дума за престъпния мозък, управляващ целия подземен свят на Лондон.

Лебу затвори бележника си и малко обезпокоено се премести на мястото си.

— Артър — започна той колебливо, — ти си лекар. Предстои ти да се превърнеш в стълб на нашето общество. Ще ти го кажа като на приятел: няма да го постигнеш, ако се шляеш из Англия преоблечен като иконом, и разказваш врели-некипели за заговори да бъдеш убит посред нощ от мистериозните крале на престъпния свят.

— Не ми вярваш, така ли? Сигурно дори не допускаш, че изобщо съм бил нападан?

— Вярвам, че ти си вярваш, че си бил…

— Какво тогава ще кажеш за онова, което намерих на дюшемето на Чешир стрийт 13?

— Да. Субстанцията беше анализирана от нашия химик…

— Не ми казвай, че не е кръв, Клод!

— Кръв е. Има всички основания да се приеме, че наистина си станал свидетел на убийство.

— Точно както ти казах и аз.

— Убийството на голям шопар.

Настъпи мълчание. Лебу се наведе към Дойл.

— Артър, беше кръв на свиня.

— Свинска кръв? Не е възможно!

— Може някой да се е поувлякъл, режейки неделната си пържола — предположи Лебу. — Била е доста сурова според мен.

Какво означаваше това? Дойл вдигна ръка към пулсиращия оток на челото си.

— Мисля, че и на теб би ти се отразило добре да хапнеш едно голямо парче — отбеляза Лебу.

— Извини ме, Клод. Малко съм объркан. Последните няколко дни направо ме съсипаха.

— Не се и съмнявам.

Лебу скръсти ръце и го изгледа с поглед, в който съотношението между полицай и приятел беше в полза на първия. Поддавайки се на невидимия, но напълно осезаем натиск, Дойл направи още една крачка по клона, на който така опасно стоеше.

— Джон Спаркс — снижи глас той.

— Моля?

— Джон Спаркс.

— Роднина на другия джентълмен?

— Брат.

— И какво ще ми кажеш за Джон Спаркс, Дойл?

— Това име говори ли ти нещо?

— Може би — отговори неопределено Лебу след кратко замисляне.

— Той ми каза, че е на служба при кралицата — едва доловимо прошепна Дойл.

Това вече стресна Лебу.

— И какво очакваш да направя с тази информация?

— Може би да провериш дали е вярна.

— Какво друго можеш да ми кажеш за Джон Спаркс, Артър? — тихо попита Лебу с глас, в който се долавяше молба за съдействие.

Дойл се поколеба.

— Това е всичко, което знам.

Погледнаха се в очите. Дойл почувства как връзката му с Лебу изтънява до точката на скъсване и за миг не знаеше ще издържи ли, или не. Накрая Лебу отново отвори бележника си, записа името в него, затвори го и стана.

— Най-настоятелно те съветвам да останеш в Лондон — каза той.

— Свободен ли съм да си вървя?

— Да. Но искам да знам как да те намеря.

— Остави бележка за мен в болницата „Сейнт Бартоломю“. Ще се отбивам там всеки ден.

— Гледай да го правиш. — Лебу спря, за да му даде съвет в по-разгърната форма: — Не мисля, че хазартът е в основата на затрудненията ти, Артър, и ми се струва, че не си добре със здравето. На твое място бих се консултирал с лекар. Дори бих потърсил помощта на психиатър.

„Чудесно — каза си Дойл, — той не мисли, че съм престъпник, а само смята, че съм луд.“

— Благодаря ти за загрижеността — смирено каза Дойл.

Лебу отвори вратата и се поколеба за миг, без да поглежда назад.

— Имаш ли къде да отидеш?

— Ще се оправя. Благодаря, че ме попита.

Лебу кимна и прекрачи навън.

— Само още едно име, Клод — спря го Дойл. — Някой си мистър Боджър Нъгинс?