Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Когато заедно слязохме от влака…

— Значи бъркаш.

— Щом Боджър казва, че е слязъл, значи това е казал, и толкоз! — сопна се Боджър, давайки изблик на част от раздразнението си. — Иска да каже, че е слязъл, и го казва.

Дойл и Бари се спогледаха в недоумение. Бари сви рамене — такова развитие на нещата беше новост и за него.

— Къде слязохте?

— На север. Май… в Йоркшир.

— Кога?

— Помня, помня аз, нали беше точно на рождения ми ден — четвърти март.

— Четвърти март миналата година? — С всяка нова дума, която излизаше от устата на този човек, Дойл все повече и повече се объркваше.

— Ей, ама ти да не си…

— Боджър, извини ме, че не те разбрах веднага — поправи се бързо Дойл. — Та, казваш, че ти и Дилкс сте взели влака за Йоркшир един месец след като са го обесили и години преди да ти е изтекла присъдата, и това е станало на четвърти март миналата година?

— Да. Ленсдаун, аз и другите, които подписаха.

— Какво подписаха?

— Ами онова, което един ни донесе в пандиза.

— В Нюгейт?

— Ти май бързо загряваш, а, пич?

— Почакай, опитвам се да те разбера правилно. Какъв е бил този човек?

— Не му знам името. Не ни го каза.

— А можеш ли да го опишеш?

Боджър изви очи към тавана.

— Брада… Очила… Мазник…

— Добре, Боджър, и какво ви каза този джентълмен, че подписвате?

— А, на това веднага ще ти отговоря: нищо не ни каза какво ще правим в онази фабрика за сладкиши. Нищичко. Затова избягах. Но не мисли, че не ме търсят…

Разнесе се остър звук на свирка.

— Полиция!

Настъпи паника и мъжете със заровете се разбягаха. Преди Дойл да успее да реагира, Боджър спринтира към съблекалнята, но в този момент вратите бяха избити и в залата нахлу голяма група полицаи с вдигнати палки. Откъм задния вход навлезе друга група и започна схватка. Половин дузина полицаи се занимаваха само с Боджър, чието умение се оказа на нивото на хвалбите му. Бари хвана Дойл за ръката и го задържа на място.

— Мисля, че ще е по-добре за нас да не бягаме, шефе — извика той през врявата.

— Но Боджър тъкмо щеше да ни каже за…

— Не се безпокой, има големи шансове скоро да сме в обща килия с него.

— Но ние не играехме на зарове!

— Това го кажи на баба ми. Е, ето ги, идват насам.

И действително двама полицаи се насочваха към тях.

Бари сложи ръце върху шапката си и посъветва Дойл да постъпи по същия начин. Вместо това Дойл енергично се отправи към блюстителите на реда.

— Вижте сега — започна той, — аз съм лекар!

— А пък аз съм баба ти — представи му се единият от полицаите.

Първият удар на палката се стовари странично.

Първата гледка, която приветства погледа му като се свести, беше загриженото лице на надвесения над него Бари.

— Върти ти се главата, нали, шефе? — попита го той.

— Къде сме?

— В панделата. Мисля, че е „Пентънвил“.

Дойл се опита да седне, но главата му действително се завъртя като огромна разноцветна въртележка.

— Полека, шефе — предупреди го Бари. — Нали виждам, че е като топка.

Дойл докосна предпазливо пулсиращата цицина на челото си и установи, че е с големината на яйце.

— Какво се случи?

— Мисля, че изпусна разходката с „Черната Мария“ 18 18 Кола, използвана от полицаите за превоз на затворници. — Б.пр. . Иначе нищо особено. Нахвърляха ни вътре. Сложих те да легнеш на тази пейка преди десетина минути.

Когато пред очите му спря да се върти, Дойл разбра, че се намират в голяма обща килия сред компанията на главорези и негодници — много от лицата му бяха познати от спортната зала. Помещението беше мръсно и вонеше до небесата, а източникът на вонята беше лесно установим — кофата за нечистотии, украсяваща едната стена. Хлебарки колкото пръст сновяха безстрашно из пукнатините и минаваха за по-пряко през краката на хората, които, изглежда, бяха свикнали с компанията им.

— Бил ли си някога зад решетките, шефе?

— Никога.

— Е, виждаш, че е безсмислено да ти го препоръчвам — погледна го със съчувствие Бари.

Дойл огледа лицата на околните.

— Къде е Боджър?

— Боджър Нъгинс не беше сред нас — отговори Бари.

— Не беше ли в „Черната Мария“?

— Със съжаление трябва да отговоря отрицателно.

— Видя ли го да избягва от залата?

— Не.

Дойл опипа главата си.

— В какво ни обвиниха?

— Да ни обвинят ли? В нищо.

— Не могат да ни задържат, без да ни обвинят в някакво престъпление.

— Това е първият ти път, нали? — поусмихна се Бари.