Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Искал е да се срещне насаме с теб — обади се Дойл.

— Това, разбира се, предположих и аз. Веднага след като се прибрахме у дома, аз се захванах с откровено досадните ми дотогава уроци по цигулка. Онова, което преди ми бе налагано, сега се превърна в най-любимото ми занимание. Неочакваната ми всеотдайност не предизвика никакви съмнения, а само бе окуражавана от родителите ми, които обичаха музиката. За моя изненада открих, че имам някаква дарба към този инструмент — природата направо се бе отнесла към мен с непонятно разточителство. Не след дълго можех да изтръгвам от струните мелодиите на цяла една тайна вселена и се чувствах, сякаш някой ми бе открил един непознат език, който намирах в много отношения за по-изразителен от речта. От време на време изказвах разочарованието си от липсата на учители, адекватни на бързо подобряващото се ниво на моето умение. Веднъж подхвърлих, че съм чувал за музикалната консерватория в Австрия, където повечето таланти на нашата епоха са намерили подходяща среда за своето израстване до световната сцена… И ето че след няколко седмици родителите ми ме попитаха какво мисля за идеята да постъпя във въпросната академия през наближаващото лято. Престорих се на безкрайно изненадан и ги обсипах с безкрайните си благодарности за загрижеността и щедростта им. На следващия ден написах на Аликзандър, както се оказа, последното писмо, което му изпратих. То съдържаше многозначителната фраза: „Работата е свършена“. Не получих отговор. В средата на юни родителите ми ме придружиха до Брайтън — с мен щеше да пътува и един от прислужниците ни — откъдето потеглих за първото си самостоятелно европейско приключение. Вятърът наду платната към Континента. Два дни по-късно вече бях в Австрия и веднага постъпих в залцбургския лицей, където потънах в учене. Очаквах да дойде юли и Аликзандър да ми даде знак, че е пристигнал…

Дансингът беше препълнен с гуляйджии. Оркестърът започна да опитва шлагерите на деня, наближаваше полунощ. Тълпата изглеждаше обладана от някаква френетична енергия. Хората сякаш се колебаеха между искрената възбуда от случая и задължението да се веселят.

— И обади ли ти се?

Спаркс вдигна поглед към Дойл. Очите му бяха прозрачно чисти. Дойл разбра, че му се позволява да надникне в най-тайните кътчета на душата на този човек.

— Не по начина, по който очаквах. През втората седмица на юли бях извикан в кабинета на ректора. Там беше и моят прислужник. Горкият човек беше ужасен и восъчноблед. „Какво се е случило?“ — попитах аз, но се досетих за отговора, преди да го чуя.

Дойл попиваше всяка дума. Очите на всички останали в салона бяха насочени към големия стенен часовник, висящ над бара. И когато започнаха да изтичат последните секунди на умиращата година, тълпата започна да скандира на глас:

— Десет, девет, осем…

— „Трябва незабавно да заминеш за Англия. Още тази нощ!“, ми каза ректорът — продължи Спаркс, повишавайки глас, за да надвика тълпата. — „Станал е пожар.“

— Седем, шест, пет…

— „Мъртви ли са? Родителите ми мъртви ли са?“

— Четири, три, две…

— „Да, Джон — отговори ми той. — Да, мъртви са.“

Отброяването свърши и в салона изригна нестроен хор от възгласи. Във въздуха излетяха навити гирлянди. Затракаха кречетала. Близки се зацелуваха, непознати се запрегръщаха. Оркестърът поде някаква мелодия. Дойл и Спаркс останаха да седят сред врявата. Погледите им бяха впити един в друг.

— Аликзандър — каза накрая Дойл, макар да знаеше, че Спаркс не може да го чуе. Той сам не се чуваше.

Спаркс кимна. Без да каже нищо, той стана от мястото си, хвърли пачка банкноти на масата и тръгна през тълпата към изхода. Дойл го последва. Придвижването му беше по-скоро като на ръгби нападател, пробиващ си път към линията, докато Спаркс правеше това с хирургическа прецизност. Двамата намериха път през лудницата край вратата и се изтръгнаха на улицата. Дойл преодоля насрещно движещата се тълпа и се добра до приятеля си, който стоеше под една улична лампа, встрани от празнуващите. Опитваше се да запали пура. Поеха встрани от хорския поток по една малка уличка. Не след дълго излязоха на реката. На другия бряг на Темза гърмяха илюминациите на новогодишни фойерверки и разноцветните малки експлозии се отразяваха в леденостудените черни води.

— Трябваха ми два дни, за да се прибера у дома — продължи Спаркс след дълго мълчание. — Къщата просто я нямаше. Превърнала се бе в купчина пепел. Местните хора твърдяха, че пламъците се виждали на цели мили. Изпепеляващ пожар. Започнал през нощта. Петима от прислужниците също бяха загинали.