Марк Фрост - Списъкът на седемте

Дойл вече се бе посъвзел до степен да попита с нормален глас:

— Но Аликзандър си го е взел обратно, нали?

— Да, но не преди той да остави отпечатъка си върху дланта му.

— Намериха ли Аликзандър?

— Изчезна, сякаш се изпари — поклати глава Спаркс. — Изобщо не се появи повече в училището. Неговият план обхващаше много години. Две от основните му цели вече бяха осъществени. Той вече бе далеч. Три седмици след погребението при адвоката му се получи пакет, адресиран до мен. Подателят не бе упоменат. В безстрастен стил се описваше убийството на едно момче край кошерите, нападението над девойката край реката, гаврата с германското момиче. Обясняваше се произходът на всички предмети, които Аликзандър ми бе давал за спомен в течение на годините. И съдържаше това: последният и най-отвратителният от всичките му трофеи.

Спаркс държеше медальона в ръката си.

— Запазил си го — изненада се Дойл.

— Нищо друго не ми остана — сви рамене Спаркс. — Имах нужда от… — Той се затрудняваше да намери думи. — Трябваше да организирам по някакъв начин чувствата си.

— За да отмъстиш.

— Повече от това. Не, не искам да кажа, че стигнах до това решение за една нощ… Търсех смисъла… Нуждаех се от цел. Не знам дали си представяш какво е да си на дванайсет години и целият ти свят да бъде пометен с един-единствен удар… всичко, в което вярваш и което цениш, да бъде заличено просто ей така…

— Разбирам те, Джек.

— В света има зло, което е на свобода. Бях живял в сянката му. Бях усетил вкуса му. Бях видял най-гадните му резултати. Това зло процъфтява в едно тяло и една душа, появили се на този свят по същия път, по който съм дошъл и аз. Съвсем съзнателно се бях поставил на негово разположение и бях позволил да бъда моделиран от носителя на това зло по негов образ и подобие. — Спаркс отново погледна Дойл. Стори му се съвсем млад и изпълнен с ужас.

— Дали не бях и аз като него? Трябваше да си задам този въпрос, Дойл, надявам се, разбираш това. Ами ако в мен е жив същият онзи гаден и ненормален дух, който го е тласкал към страшните му престъпления? А аз бях само дванайсетгодишен!

Сълзи изпълниха очите на Дойл, който изведнъж осъзна какъв ужас бе изпълвал ума и сърцето на момчето, превърнало се в този търсещ разбиране мъж, изправен пред него. Да понесеш такава скръб, да изживееш подобна загуба… това… наистина бе трудно да си представиш такова нещо. И той не можеше да предложи на приятеля си никакво утешение, просто защото не можеше да има утешение… друго, освен мълчаливите му искрени сълзи.

— Трябваше да приема, че уменията, които бях усвоил благодарение на брат ми, няма да отидат напразно — проговори развълнувано Спаркс. — В тях не е заложен някакъв морал и те не притежават етична стойност — това са просто инструменти, неутрални и полезни. Трябваше да повярвам в това, трябваше да го докажа сам на себе си: може да има повече от един вид Свръхчовек. От мен зависеше как да ориентирам компаса си и аз реших: моята Полярна звезда ще бъде правосъдието, не самозалъгването или вманиаченото самобоготворене. Идеалът ми ще е животът, а не посяването на смърт. А след като съдбата ми е отредила да бъдем с него от една кръв, тогава аз съм длъжен да възстановя равновесието на везните, нарушено от присъствието му на този свят — аз ще стана проводник на силата, противопоставяща се на тъмнината, пред която брат ми е отстъпил. Аз ще изчистя петното от фамилното си име или ще умра, докато опитвам. Ето такава е моята мисия. Да му се противопоставям, да провалям намеренията му. Да се превърна в неговото възмездие.

Думите му съживиха застиналия пулс на надеждата в гърдите на Дойл. Двамата стояха мълчаливо и гледаха реката.

Стана много студено. Милята, която трябваше да извървят обратно до хотела, се оказа една от най-дългите в паметта на Дойл. Спаркс се умълча — изглеждаше някак отдръпнал се в себе си, изпразнен от съдържание. Дойл се чувстваше поласкан от доверието на Спаркс и разбираше, че в известна степен сега трябва да сподели бремето му. Никога досега настъпването на Новата година не бе оставяло по-невзрачен спомен в него. Те вървяха покрай пияни, покрай влюбени, покрай групички младежи, шумно празнуващи този малко неясен преход от смъртта на „старото“ към раждането на „новото“, олицетворяващ загадката на така лесно забравяните обещания да превърнем малките си пороци в големи добродетели. Опитът на човек да измерва времето с подобно събитие, на което е придал измислена от него значимост, изглеждаше също толкова незначителен, колкото бе ровенето на кокошка в пръстта. И беше ли възможно да се повярва в способността на някого да се промени към по-добро, когато съществуваха създания като Аликзандър Спаркс, свидетелствуващи точно за обратното?