Марк Фрост - Списъкът на седемте

— Имаш ли някаква идея каква може да бъде тази цел?

— Абсолютно никаква. Знаеш, че наех за мои нужди известен брой представители на криминалната общност… надявам се, че съм ги превъзпитал. Сред тях се говори за съществуването на деспотичен господар, който седи върху оста на колелото на градската престъпност, и че доходите от пороци като хазарт, контрабанда, проституция винаги текат в посока към този център.

— И ти смяташ, че този господар е Аликзандър?

Спаркс се позамисли.

— Не бих могъл да заявя с пълна увереност, че такъв изобщо съществува. Нито един от моите познати не можа да ме насочи към някой, който да е имал пряк контакт с това лице. Но ако е така, знам, че никой на този свят не може да изпълнява тази роля по-добре от моя брат. Както и че никой друг не би бил по-опасен, след като се захване с това.

— Според мен това е статуквото в Лондон от доста време… и то определено предхожда встъпването на Аликзандър в длъжност. Уви, престъпността за съжаление отдавна е постоянна черта на човешкия опит.

— Не бих могъл да оспоря това, но не разбирам какво искаш да кажеш.

— Говоря, че става дума за нещо по-сериозно от обикновено престъпно начинание, какъвто и да е мащабът му, Джек. Нещо, излизащо много над обикновените способности на хората, които се занимават с това.

— Имаш предвид Тъмното братство?

— Имам предвид организация, действаща отделно от организацията на престъпниците, преследваща съвсем определено собствените си интереси.

— Така е.

— И ти си сигурен, че Аликзандър е положил клетва за вярност пред Братството?

— Аликзандър може да бъде верен само на себе си — уточни Спаркс. — Ако е застанал на тяхна страна, това е обяснимо единствено с намерението му да се придвижи още по-напред към осъществяване на амбициите си. В мига, в който пътищата им започнат да се раздалечават, той ще прекъсне връзката си с тях.

— Дори и така да е, сътрудничеството между две такива групировки, колкото и условно да е то…

— Представлява по-голяма опасност за благоденствието на тази страна, отколкото една истинска война или епидемия. Няма какво да се правим, че не осъзнаваме тази неприятна истина.

— Кога видя за последен път брат си, Джек?

— През прозореца в Топинг.

— Не, искам да кажа лице в лице.

— Преди двайсет и пет години, на онзи Великден в училището му.

Дойл се наведе напред.

— И кога за пръв път осъзна, че Аликзандър е мозъкът зад схемата, за която спомена?

— Вчера. Когато видях онова имение в пламъци.

Спогледаха се.

— Сега вече знаеш с каква игра сме се захванали — каза Спаркс.

Дойл кимна. Беше негов ред да се загледа в пламъците на огъня и да се запита дали тази Нова година, която тълпите навън така радушно бяха посрещнали, нямаше да стане неговата последна.

Лари остана на пост пред вратата, докато Дойл безуспешно опита да се прероди по време на сън. Събуди се с чувството, че е сънувал нещо объркано, без никакъв спомен за него, и видя, че багажът им е подреден до вратата, а Спаркс седи край масата в дневната, надвесен над карта на Лондон. Минаваше пет и половина и зората още беше само намек в небето отвън. Дойл изми очите си, но успя да смъкне ръждата от мускулите си едва след каничка кафе и поднос сладки, услужливо донесени от Лари. И двамата се нуждаеха от поне един ден пълна почивка, но по всичко личеше, че не бива да разчитат на подобен лукс за неопределено време.

— На Ръсел стрийт, в непосредствена близост до музея, има поне дузина издателски къщи — проговори Спаркс изненадващо енергично. — Имаш ли някакъв спомен да си изпращал ръкописа си на фирмата „Ратборн и синове“?

— Ратборн? Моминското име на лейди Никълсън… да, да, мисля, че изпращах. Господи, да не мислиш, че… — възкликна Дойл.

Вниманието му бе отклонено от някакво малко устройство с формата на кутия, каквото не бе виждал преди. То притискаше към масата единия ъгъл на картата, но когато машинално протегна ръка, за да го вземе и разгледа, Спаркс сграбчи кутийката, пусна я в джоба си и започна да навива картата.

— Тогава ще започнем от тях — каза той. — Междувременно Лари ще уреди да се преместим на друго място. Опасявам се, че следващият хотел няма да ти се види така уютен като „Мелуин“, но е важно да не се задържаме никъде повече от една нощ.

— Мислех първо да се избръсна — оплака се Дойл, загледан как Лари изнасяше чантите им от стаята.

— Ще имаш много време за това по-късно. Хайде, Дойл, състезанието се печели от най-бързия. — И без да го чака, Спаркс излезе.